— Може би просто се боя от болката. От цялата тази история ми се гади. Имам предвид буквално. А ако продължа да я разнищвам, ще си докарам още болка.
— Е, това е класическата дилема. Познание с болка, или блажено неведение — кое избираш?
— Не може ли да избера кутия номер три? Познание без болка?
— Адам и Ева не са могли — отвърна тя. — Защо ти да си по-специален?
— Днес потърсих в „Гугъл“ името на баща си. Кевин Карсън. Знаеш ли колко резултата излязоха? Един милион и осемдесет.
— Множко са — каза Джул. — Колко от тях са живи?
— Нямаше как да разбера.
— Виждаш ли? Това е проблемът с „Гугъл“. Купища от информация, но къде е онова, което наистина ти трябва?
— Вероятно мога да прецизирам търсенето. — Минаваше десет вечерта и Хънт се беше настанил в стола на Джул в отдел „Убийства“, докато домакинът му бе приседнал върху бюрото си. — Нали не възразяваш? — Той посочи към клавиатурата на компютъра.
— Моля, чувствай се като у дома си.
Хънт написа в търсачката „Кевин Карсън жив“.
— Аха! — възкликна. — Осемдесет и осем хиляди резултата. Лека-полека се приближаваме.
— Дали? — подсмихна се Джул. — Защо не напишеш „Кевин Карсън умрял“?
Две секунди по-късно Хънт изпъшка:
— Сто деветдесет и шест хиляди.
— Виждаш ли къде е проблемът — каза Джул. — Остават ни някъде към седемстотин хиляди Кевин-Карсъновци, които не са нито живи, нито умрели.
— Това не е ли противно на логиката?
— Да, освен ако случайно не сме се натъкнали на нова форма на съществуване между живота и смъртта, което обаче ми се струва слабо вероятно.
— Склонен съм да се съглася.
— И тъй, искаш ли да разбереш какво открих?
— Вече си мислех, че никога няма да попиташ. Но шегата настрана, благодаря ти. Сигурно си могъл да го отложиш и за утре.
— Можех, но реших да го свърша днес. И без това бях отхвърлил останалото и трябваше или да чета протоколи, или да потърся твоя случай. Оказа се прав. Технически погледнато, той все още не е приключен.
— Значи има шанс да поработиш по него заедно с мен?
Джул поклати глава.
— Не бързай да се надяваш, Уайът. Не вярвам Глицки да остане във възторг. — Той имаше предвид своя шеф Ейб Глицки, началника на отдел „Убийства“. — За него случай, който не влиза в тазгодишната статистика, със същия успех може да не съществува. Най-много да ми разреши да му отделя някой и друг час от личното си време. Особено ако откриеш нещо, с което да го заинтригувам.
— Добре, става. Къде е досието?
В погледа на Джул се появи дяволита искрица.
— Та ти го подмина на влизане. — И като слезе от бюрото си, го покани с ръка. — Заповядай, оттук.
Хънт го последва през вратата, бележеща границата на отдела, към голямото съседно помещение. Една цяла стена бе заета от шкафове, а по средата имаше четири стари дървени маси. Най-далечната бе плътно отрупана с кашони, на места дори по два един върху друг.
Когато Джул се спря пред купчината, полагайки покровителствено длан върху един от кашоните, Хънт го изгледа невярващо.
— Будалкаш ли ме?
— Сам си го изпроси — потупа камарата Джул. — Дело седем-нула-нула-девет-шест-три-две-едно-девет. Трябваше на три пъти да слизам до колата, докато го кача. Полицейски доклади, протоколи от свидетелски показания, лабораторни експертизи, бележки, снимки, токсикология, записи, искания за постановления, дори стенограма от първото заседание. Всичко, което душата ти желае, е на твое разположение.
— Мили боже.
— Разбирам те. Може да ти отнеме някоя и друга минутка да го разгледаш.
— Минутка? Ще са ми нужни цели дни, Дев, ако не и седмици.
— Вярно, но добрата новина е, че все пак го открихме и че изглежда що-годе непокътнато. Също така, надявам се да убедя Глицки да ти разреши да висиш тук колкото си щеш, стига да не изнасяш материали и да ни казваш, ако откриеш нещо.
Със скръстени ръце, Хънт се изправи пред планината от документи.
— На мое място откъде би започнал?
7
От мястото на Оушън Бийч, където бе спрял своето кавазаки, Хънт можеше да види как познатият слой дъждовни облаци започва отново да окупира територията си на няколкостотин метра от брега. Скоро щеше да се спусне ниско над водата, да целуне сушата във вид на мъгла и тласкан от поривите на западните ветрове, да започне нашествието си над земята — и тогава от слънчевата пролука, на която градът се бе наслаждавал през последните дни, нямаше да остане и помен.