Мур присви тънките си устни.
— Ако отричаш нещо достатъчно дълго, накрая сам започваш да си вярваш. Затворите са пълни с хора, които и до ден-днешен твърдят, че са невинни и може би дори дълбоко в душата си смятат, че е така. И знаете ли какво? Това просто не е истина. Впрочем откъде се появи това писмо?
— Беше го оставил при един свещеник, за да ми го предаде, ако се появя.
— Отец Бернард.
— Познавате ли го?
— Познавах го тогава. Щеше да представя личностна характеристика на баща ви, ако се наложеше, но не се стигна дотам.
— Защо?
— Защитата предпочете да не го прави, най-вероятно защото, ако го беше сторила, аз можех да отвърна с доказателства за лоша репутация, което почти със сигурност щеше да реши нещата в негова вреда. — Мур загреба шепа пясък и го остави да изтече между пръстите му. — Виждате ли, баща ви, меко казано, не беше примерен гражданин. Работеше от дъжд на вятър, имаше обвинение за търговия с марихуана, което после бе сведено до притежание на повече от една унция. Също и няколко сигнала за домашно насилие. Тогава те не се приемаха автоматично за утежняващо обстоятелство и съдията ги остави настрана, защото по тях нямаше повдигнати обвинения. Казано накратко, защитата благоразумно се въздържа от характеристика.
— Няколко сигнала?
— Три или четири, не помня точно. Тъй че журито нямаше удоволствието да чуе как отец Бернард се опитва да обрисува баща ви като добър човек — предан съпруг, грижовен баща, сполетян от беда млад мъж, комуто сега предстои сам-самичък да отглежда сина си.
— Е, той не ме е отгледал. — Хънт направи пауза. — Дал ме е за осиновяване.
— И все пак вие искате да се върнете назад и някак си да изчистите името му? На негодника, който е убил майка ви и за капак ви е изоставил?
— Не. Просто искам да разбера кой го е сторил, ако не той.
— Фактите — рече Мур — говорят, че е той.
— Не изключвам тази възможност — отвърна Хънт. — И разбирам казаното от вас, че всички виновни пеят една и съща песен, че са несправедливо обвинени. Но това, което не разбирам, е защо един баща ще пише на тригодишния си син, когото може никога повече да не види, за да му каже, че не е убил майка му. Защо просто не се махне и не зареже всичко?
— Примерно защото е роден лъжец.
— Това е един от вариантите. Но има и други.
— Ако бях на ваше място, не бих се лишавал от сън заради тях.
— Вече е твърде късно за това — каза Хънт. — Благодаря, че ми отделихте от времето си.
— Привет — каза Хънт.
— Не беше виждал Джина Роук вече пет седмици, откакто официално бяха скъсали. С някакво предчувствие, че ще я завари, се отби до къщата ѝ на Плезънт стрийт и натисна звънеца. И ето че тя се показа, облечена почти еднакво с него — шорти, маратонки и оранжев потник, който обаче в нейния случай стоеше далеч по-секси.
— Привет и на теб — отвърна тя. — Каква приятна изненада. Как си?
— Добре. Зает. А ти?
— Все едно и също. Накъде така? Аз тъкмо излизам да се поразходя, ако искаш, тръгвай с мен. — Джина огледа първо него, после себе си и се засмя. — Координация на цветовете, ключът към щастието на възрастните двойки.
— Това поне го можем — отвърна Уайът. — В каква посока си?
— Нагоре — каза тя, като затвори вратата зад гърба си и пое по тротоара.
Плезънт стрийт се намираше на Ноб Хил и докато минаваха покрай катедралата „Грейс“, по посока на хотелите „Феърмонт“ и „Марк Хопкинс“, Хънт я въведе в курса на последните събития. Когато свърши, вече се спускаха по Калифорния стрийт.
— Значи нямаш никаква идея за изпращача на съобщенията? — попита го Джина. — Кой може да бъде?
— Абсолютно. — Той се поколеба. — Всъщност дори не съм изключил напълно възможността да си ти.
Това я накара да се закове на място на ъгъла на Грант Авеню, вече в сърцето на Китайския квартал. Покрай тях сновяха туристи, заобикаляйки ги като поток в още слънчевото обедно време.
— Аз? — лицето ѝ изразяваше явно недоумение. — Защо ще го правя?
— Не знам. Може би без особена причина. Но винаги си казвала, че ще е добре, ако знам повече за истинските си родители, ако разполагам с липсващите късчета от мозайката. Това е един начин да ме накараш да се разровя.
— Така е, Уайът, но… не, никога не бих сторила подобно нещо. Ти ме познаваш. Ако смятах, че е толкова важно, просто щях да дойда и да поискам да го направиш. Да поговоря с теб, както си говорим сега, а не да се крия и да ти пращам есемеси.
— Добре. Длъжен бях да попитам.
— Това ли било? Затова ли дойде да ме видиш? Ако е така, трябва да ти кажа, че съм малко наранена.