— Джина, последното нещо, което искам, е да те наранявам. Съжалявам, беше глупав въпрос. Бих си взел думите обратно, ако можех. Но просто изпитвам нужда да открия този човек.
— Защо? Според мен по-същественото е да откриеш кой е убиецът на майка ти. Авторът на съобщенията е само вратичка към него.
— Но и той трябва да знае нещо.
— Положително, и иска ти също да го разбереш. Затова, постарай се.
— Правя всичко възможно. Всъщност затова се отбих днес. Искам да проверя какво ще каже интуицията ти по един въпрос.
— Виж, това е малко по-добре. По кой по-точно?
Докато изминаваха следващата пресечка, той ѝ разказа за писмото на баща си — как някакви хора му предложили работа в друг щат, как той решил да се откаже от търсенето на убиеца на жена си, а на тръгване да заяви своята невинност пред невръстния си син.
— Както и да е — завърши разказа си Хънт, — тази сутрин говорих с прокурора, водил делата му, затова ми се стори уместно да чуя гледната точка и на един адвокат по защитата.
— Кой е бил прокурорът? — попита Джина.
— Ферил Мур. Познаваш ли го?
— Разбира се. Мисля, че е вече пенсиониран. Свестен човек, но такава му е работата — вечно смята, че всички са виновни.
— Да, общо взето, отговаря на описанието — кимна Хънт. — Казва, че хора като баща ми толкова дълго повтаряли наляво и надясно, че не са извършили престъпление, че накрая сами започвали да си вярват.
— Случва се и това — съгласи се Джина. — И все пак понякога причината хората да не спират да настояват, че са невинни, е, че наистина е така.
Вече в подножието на хълма, Хънт спря и тя застана до него.
— Добре, ето какво исках да те питам — каза той. — Постави се на мястото на Кевин Карсън. Той е убеден, че навярно никога вече няма да ме види. Когато сяда да пише писмото, аз съм около шестгодишен и вече живея при семейство Хънт. Не разполагаме с начин да се свържем помежду си, нито тогава, нито когато и да е в бъдеще, тъй че сякаш няма голямо значение дали вярвам във вината му, или не. И все пак, той си прави труда да изясни нещата, да заяви, че не той е убил Марджи. Защо ще го прави? На мен ми звучи почти като изповед на смъртно легло, само че с обратен знак. И кое би го накарало да лъже? Психологически просто няма смисъл, нали?
Джина го слушаше внимателно.
— Ако искаш да знаеш вътрешното ми чувство — рече накрая, — то вероятно е същото като твоето. Прилича ми на изстрел на сляпо в една хладна и бездушна вселена, чисто и просто вик за справедливост.
— Аз също смятам така — въздъхна Хънт. — Не мисля, че я е убил той.
— Разбира се, може и да греша — каза Джина, — а и имам ужасния навик като защитник винаги да търся доброто в хората, но в случая съм съгласна с теб. А знаеш ли какво означава това?
— Кажи ми.
— Означава, че я е убил някой друг.
Хънт бе минал през къщи, беше се преоблякъл в риза и панталон и сега седеше сред кашоните в помещението на Съдебната палата, очаквайки завръщането на Джул. Стаята се намираше в непосредствена близост до отдел „Убийства“, тъй че трябваше търпеливо да понася хладната сдържаност или дори зле прикритата враждебност на останалите инспектори.
Шефът на отдела, Ейб Глицки, го навести на два пъти — първия за да се увери, че Джул наистина го е довел и че скоро ще се върне в офиса, за да надзирава усилията му, а втория за да види дали случайно Уайът не вади неща от папките.
Петнайсетина минути след като лейтенантът, удовлетворен и по двата параграфа, се отдалечи, той тъкмо прелистваше страниците на стенограмата от първото дело, когато телефонът изписука. Явно психиката му бе по-напрегната в очакване на този звук, отколкото бе очаквал, защото цялото му тяло конвулсивно подскочи.
Някакъв напредък?
Да. Ти баща ми ли си?
Не. Това ли е всичко?
Уайът вече на няколко пъти се беше упражнявал да се обажда на Кали Лусенте, като същевременно държи отворен екрана за съобщения, и затова когато го направи и сега, в гласа ѝ прозвуча известна досада.
— Пак ли суха тренировка, Уайът? — попита тя.
— Не, на линия е. Току-що ми писа пак.
— Добре. Започвам да търся.
Кои са приятелите, написа Хънт, намерили работа на баща ми?
Не му бяха приятели.
???
Искаха просто да го махнат от пътя си.
Защо?
Беше стигнал твърде близо. Имаше късмет, че не го убиха.
— Пипнах го — възкликна Кали в режим на високоговорител. — Точно в западния край на Санта Роза.
Това беше на близо час път от Сан Франциско. Хънт направи гримаса и тихо изруга. Нямаше как да изпрати някой от служителите си толкова далеч.