Тамара присви устни.
— Не бъди толкова сигурен. Той знае, че не стоиш на едно място, че вече си направил някои разкрития. Сам казваш, че се притеснява за собствената си безопасност…
— Така е.
— В такъв случай, може да реши, че вече е сторил достатъчно и не си струва да рискува по-нататък.
— Надявам се да не го направи. — Хънт прелисти страниците пред себе си. — Защото тук няма нищо. Шестнайсет свидетели на обвинението, практически нито един на защитата, без дори намек за друг заподозрян. Право да ти кажа, като чета, направо не мога да повярвам, че изобщо са го пуснали.
— И то на два пъти. Значи все трябва да има причина.
— Не е задължително. Ето Мур например смята, че причината е в питейната вода на града, от която хората оглупяват, а мозъците им се размекват.
Тамара се намръщи.
— Това са негови думи, не мои. — Хънт поклати отегчено глава. — Мисля вече да спирам за днес. Утре ще продължа на свеж ум. Какво ще кажеш за едно питие? Аз черпя.
Тамара не отговори веднага. Помести се върху стола си, сведе очи, после го погледна отново.
— Тя мисли — каза Хънт. Изминаха още няколко секунди. — Тя продължава да мисли. Ей, тук ли си?
— Чакай да помисля още малко.
— Решението не е трудно. Да пиеш или да не пиеш.
— Не е там въпросът.
— А къде тогава?
Тя отметна коса.
— Истинският въпрос е малко по-различен. Не смяташ ли, че прекарваме твърде много време заедно?
Хънт се поколеба, после попита:
— В какъв смисъл?
— Нали разбираш, като работодател и служител.
— Ние сме малко повече от това, Там. Смятам, че можем да си позволим един коктейл преди вечеря без риск от скандал.
— Не се притеснявам от скандал, Уайът.
Той склони глава на една страна, а тонът му стана по-мек.
— Но се притесняваш от нещо. Какво е то?
Тамара премисли, преди да отговори.
— От това да не започнем да сме все по-често заедно, не по работа, а просто по навик, и да позволим отношенията ни да минат на друга фаза, без никой от нас всъщност да е решил да го прави. Сигурна съм, че знаеш за какво говоря. И не искам да вървя натам.
— Накъде по-точно?
— Към нещо случайно и неопределено, както между теб и Джина. Аз не съм такава. Мисля, че го знаеш, но просто исках да сме напълно наясно по въпроса.
— Разбирам — каза Хънт. — Посланието е прието. Ще го имам предвид.
— Това нещо е твърде важно, за да си играем с него.
— Съгласен. Няма да го правя. Обещавам. — Той се изправи зад бюрото си. — И все пак няма да ни навреди да излезем за по едно питие заедно, не мислиш ли?
Беше четвъртък вечер и ресторант „Булевард“ пулсираше с онази маниакална енергия на блясъка и лесния успех, които Сан Франциско често обещаваше, но далеч не всякога предоставяше. Тук те бяха налице. Добре облечени заможни клиенти се трупаха на три реда пред бара, всички маси бяха пълни, а пред входа се бе събрала малка тълпа от хора, чакащи да ги настанят.
Като наематели в същата сграда, Хънт и Тамара бяха познати на бармана Теодор и само пет минути след появата им в далечния край на бара като по чудо се освободиха две „резервирани“ места.
Те чукнаха чаши — коктейл „Космополитън“ за Тамара и отлежал скоч за Хънт, тя отпи от своята и каза:
— Знам, че вероятно искаш да се откъснеш за малко от мисълта за съобщенията и смъртта на майка ти, но ми хрумнаха още едно-две неща, стига да имаш търпение да ги чуеш.
— Ще те спра, щом се отегча — отвърна той.
— Първото е доста очевидно, но не се бях замисляла за него досега. Нейният убиец трябва вече да е доста стар, поне на шейсет години, ако не и повече. Но все още е опасен или поне онзи, който ти пише, се бои от него. Какво ни говори това?
— Че е чудовище? Древно чудовище?
Тамара остави чашата си на бара.
— Добре, ако не ти се занимава…
— Не, не, напротив. Честно казано, не ми беше минавало през ум, но вероятно си права. Добре, той е стар и опасен, което означава…?
— Според мен означава, че твоят кореспондент е жена, и то такава, която живее с убиеца, вероятно дори е омъжена за него.
— Не ми се вярва — поклати глава Хънт. — Досега да го е напуснала.
— Ами я си представи, че я е заплашил, че ще я убие, ако го направи? А тя знае — може би защото сам ѝ е казал, — че вече го е правил и преди. Единственият ѝ изход е да накара да го арестуват за другото убийство. Така ще се отърве от него, без да се излага на опасност.
Хънт отпи от скоча си.
— Теорията не е лоша, но откъде знаем, че е жена?
— Не знаем. Поне не със сигурност. Допускам, че може да са и гей двойка, но схемата ще е същата. Във всички случаи обаче изпращачът трябва да е в ежедневна близост с убиеца, не мислиш ли? Иначе нямаше толкова да се бои да не го хванат, че ти пише.