— Мамо! — изкрещя Хънт, скачайки в леглото си.
Дишайки конвулсивно, потърка лицето си с ръце.
Намираше се в пълна тъмнина. Опипвайки слепешката, светна нощната лампа и взе да се озърта наоколо. Естествено, разпозна дома си, макар да нямаше ясен спомен как се е озовал тук. Кувертюрата, подарък от Джина, бе усукана около него и все още бе напълно облечен, с изключение на обувките. Електронният часовник до леглото показваше 3:12 сутринта. Пое си още няколко пъти дълбоко дъх и стаята най-сетне спря да изглежда чужда и заплашителна.
— Божичко — прошепна.
После затвори очи отново, опитвайки се да върне сцените от съня — как бе влязъл от вестибюла в по-светла стая, с прозорци от лявата страна. Но основното бе майка му на пода, неподвижна, с разтичаща се изпод главата ѝ локва кръв.
Нещо му подсказваше, че точно тази част не е сън. Тя бе спомен.
Хънт размота кувертюрата, отхвърли я настрана и спусна крака на пода. Трябваше да пие вода, в банята имаше и шишенце с аспирин. Понечи да се изправи, но насред движението мисълта се стовари върху него с такава сила, че го събори обратно върху матрака.
Той бе открил тялото на майка си.
9
На вратата на офиса му се почука и вътре влезе Тамара.
— Мисля, че открих нещо ново.
Хънт седеше зад бюрото, подпрял челото си с ръце, блуждаейки с поглед над разтворената папка от делото.
— Звучи интригуващо. — Той отгърна поредния лист, вдигна глава и я фиксира с кървясалите си очи. — Давай го насам.
Тя доближи и сложи пред него една от пресниманите страници.
— Не е точно ключът към загадката, но пък и ти щеше досега да си го забелязал, ако беше.
— Не съм толкова сигурен — усмихна се леко той. — Какво е това?
Тамара го подбутна към него.
— Полицейски доклад за застрашаване безопасността на дете отпреди смъртта на майка ти, който на пръв поглед няма нищо общо със случая.
Хънт го погледна отблизо.
— Да, разбира се. Виждал съм го. Четох го един или два пъти, както и повечето останали документи. Но имаш право, той няма как да е свързан с убийството, защото е писан пет месеца по-рано.
— Отначало същото си помислих и аз. Но понеже ме помоли и понеже съм железен професионалист, го прегледах повторно и нещо ми направи впечатление. — Тя обърна страницата. — Виж последния ред.
— „Да се прати копие до Служба за закрила на детето, за сведение“ — прочете на глас Хънт надрасканото с нечетлив почерк изречение и после отново вдигна поглед към нея. — Те правят това винаги когато има жалба и когато са замесени деца. Службата посещава адреса седмица-две по-късно, за да се увери, че всичко е наред.
— Правилно. — Тя се изправи и скръсти ръце на гърдите си. — Хайде, Уайът, нали си умник. Кажи ми кое не е наред.
Очите му се отместиха от нея обратно към листа хартия.
— Вече бях в Службата и прегледах там досието по осиновяването си. Този доклад беше вътре, спомням си го много добре.
— Именно, защото там му е мястото. Ставало е дума за бебе, оставено в компанията на две деца, съответно на шест и осем години, които да се грижат за него. Въпросът е защо се намира в папката, която разглеждаш сега? Както сам отбеляза, той няма нищо общо с процеса за убийството. Не би трябвало изобщо да е тук.
Хънт изведнъж се изправи като наелектризиран.
— Още един свидетел. Някой от прокурорския екип е видял този доклад или е надушил за него и е решил, че може да използва показанията на подателя на сигнала… — Хънт вдигна листа срещу светлината, за да види по-добре. — Ърнест Талбот, съсед на семейството. Или пък на Еви Секрист, майката на другите две деца.
— Само че никой от тях така и не е бил призован, нали?
— Очевидно не.
Тамара го изгледа изпод вежди.
— Майка ти наистина ли те е оставяла на грижите на съседските деца?
— Отчетът на социалните работници не гласи точно това. Те само са отправили предупреждение, а впоследствие са съставили документите. Според мен, докато пристигнат, майка ми и приятелката ѝ Еви вече са се били върнали в апартамента. Но в сигнала си Талбот твърди, че са липсвали около два часа, оставяйки децата сами.
— Ужас — рече ласкаво Тамара. — Значи затова и досега се боиш от изоставяне.
— Да не започваме сега — отвърна Хънт. — Не че бягам от темата, но ако случайно не си забелязала, имам случай за разрешаване.
— Смяташ ли, че си струва да потърсим този Талбот? Или пък Еви Секрист?
— Опитай се да познаеш от три пъти — погледна я закачливо Хънт.
— Господин Ърнест Талбот?
— На телефона.
— Казвам се Уайът Хънт и съм частен детектив.