— Радвам се за вас. Аз пък съм пенсиониран шофьор на автобус. С какво мога да ви помогна?
— Може да ви се стори малко изненадващо, но се обаждам за събитие, случило се преди четирийсет години. Вие сте се обадили в Службата за закрила на детето по повод на някакъв проблем в съседен апартамент.
— Да, спомням си. Две млади хипарки си бяха оставили децата заедно без надзор. Цяло чудо е, че никое не пострада. Разбира се, едната от тях по-късно я убиха, нали? Съпругът ѝ, ако не се лъжа.
— Правилно, макар че съпругът ѝ може и да не е бил виновен. Именно този случай разглеждам след толкова време. Аз съм едно от децата, които са били оставени сами, а жената е моята майка. Дали ще имате нещо против да намина за няколко минути, да поровим заедно в паметта ви?
— Разбира се, не виждам защо не, стига да е останало нещо в нея. Не мога да ви обещая, че помня много повече от това, което вече ви казах. Предполагам, че след като сте намерили телефона ми, адресът също няма да ви затрудни.
Десетина минути след пладне Хънт превали най-високата точка на булевард „Гиъри“, малко след Ван Нес Авеню, и попадна в толкова гъста мъгла, че видимостта спадна от една пресечка до не повече от десетина метра. Той натисна спирачките, включи фаровете, вдигна шофьорския прозорец и намали скоростта до трийсет километра в час. Докато примижаваше срещу млечната белота, главоболието го удари с пълна сила отново и той продължи да кара, притискайки с пръсти дясното си слепоочие.
Хънт обичайно не пиеше много и не можеше да си спомни кога за последен път е имал истински махмурлук. Този сега си го биваше — шест от щедрите двойни скочове на Теодор не бяха шега работа, — но той нямаше ясна представа защо изобщо бе продължил да се налива. Освен ако от търкалящото се в съзнанието му зрънце фактическа информация балансите му не бяха започнали да избиват.
След като паркира до бордюра, отново направи нещо нетипично — доста време остана да седи, чудейки се какво ли ще му донесе предстоящата беседа и дали изобщо има желание да го чува.
Но знаеше, че не бива да се поддава на такива настроения. Човек трябваше да гони съмненията, да стига до сърцевината, да сритва пътьом нечий задник, ако се наложи, и да продължава нататък. Каквито и резерви да имаше Тамара, в това нямаше нищо лошо — просто правилно мъжко поведение.
Накрая отвори вратата и пристъпи навън в мъглата. Температурата бе шест-седем градуса, а пронизващият вятър развяваше полите на лятното му сако. Измина пресечката, деляща го от дома на Талбот, пъхнал дълбоко ръце в джобовете и с пулсираща до пръсване глава.
Жилището се намираше на втория етаж в сграда с шест апартамента на Фултън стрийт, срещу северния край на парка Голдън Гейт. Уайът натисна звънеца до металната външна порта. Оттам по тясна бетонна пътечка покрай стената се стигаше до стъпалата пред входа.
Той се изкачи по тях и изведнъж се озова лице в лице с чернокож мъж, почти изпълващ рамката на вратата, който спокойно можеше да мине за защитник от Националната футболна лига. Носеше сив спортен анцуг и бели маратонки. Имаше късо подстригана сива коса и също такива мустаци над широката уста.
— Господин Хънт?
— Същият.
— Просто исках да се уверя. Заповядайте.
Минаха по къс коридор, покрай малка кухня и стигнаха до всекидневната — спретната и спартанска, с кожено кресло и диван, модерна лампа до него, чаена масичка от хром и стъкло и телевизор с плосък екран на стената.
Домакинът посочи на Хънт към дивана, а сам се настани в креслото.
— Мислих си за вашето обаждане — започна без всякакво предисловие — и сякаш не помня много конкретни неща около случая, за който споменахте. Знам, разбира се, че имаше дело, отначало дори щяха да ме викат за свидетел. Това е единственото убийство, с което съм имал нещо общо през живота си, и слава богу! Но понеже бях на смяна, когато е станало, в крайна сметка решиха, че няма да съм от особена полза — имам предвид нито за обвинението, нито за защитата.
— Познавахте ли добре майка ми? Или баща ми?
Мъжът не отговори веднага.
— Всъщност не. Никога не сме се събирали или нещо подобно. Поздравявахме се, като се видим, и толкова. Те бяха семейни, с дете — което явно трябва да сте вие, — а аз млад, неженен и разбира се, черен.
— Това проблем ли беше?
Талбот се засмя.
— Дали е било проблем да си черен? Предполагам не толкова, колкото по други места, но ако човек се вгледа внимателно, се усещаше. — Той махна с ръка. — Но не, с твоите родители не сме имали никакви търкания. Те се държаха учтиво, и аз се държах учтиво. А после, след онзи ден, в който викнах Службата за закрила на детето, просто не си говорехме много.