Ловецът

Хънт се приведе напред на дивана, облягайки лакти върху коленете си.

— А онази, другата жена, Еви Секрист? Майката на по-големите деца?

— Не бяха много по-големи от вас.

— На шест и осем години, ако не се лъжа.

— Тъкмо това имам предвид. Беше лудост да ви оставят сами.

— Няма да споря с вас. Положително не е било много умно.

— Вие всичките крещяхте, сякаш ви дерат живи. Помислих си, че някое от вас наистина може да пострада, затова се обадих в полицията.

— В полицията, а не в Службата?

— Да. Но в крайна сметка дойдоха и едните, и другите. Майките обаче се бяха върнали преди тях и ми бяха бесни, задето съм подал сигнала. Кажете ми какво според вас трябваше да направя?

— Мисля, че сте постъпили правилно.

— Във всеки случай, не седнах да си посипвам главата с пепел.

— А онази другата жена, Еви? Познавахте ли я?

— Съвсем бегло. — Моментното раздразнение на Талбот премина и в погледа му проблесна искрица. — Струва ми се, че мен достатъчно лесно ме открихте. Как така знаете името ѝ, а все още не сте я намерили?

Въпросът беше уместен и Хънт го прие с лека усмивка.

— Човек не би казал, че вие се криете. Адреса ви го има в указателя.

— Значи ли това, че тя се крие?

— Не знам какво прави. Не знам дори дали е жива. Няма обявен телефон. Потърсих я в „Гугъл“ и излязоха четири хиляди резултата, но нито един местен. При вас беше по-лесно. И между другото, благодаря за съдействието.

— Шегувате ли се? Вие ми разнообразихте деня. Не съм имал други гости от деня, в който телевизионният техник дойде да ми инсталира сателитната чиния. Май трябва да започна да излизам повече. — Плътният смях на Талбот прозвуча отново.

Хънт си помисли, че вероятно би могъл да се сприятели с този човек. Разговорът го караше да забрави за махмурлука си.

— Идеята не е лоша — отвърна, — но на ваше място бих изчакал първо да се вдигне мъглата. Казахте, че все пак сте познавали донякъде Еви Секрист?

— Само толкова, колкото да не искам да имам нищо общо с нея.

— Защо не?

Талбот помисли за секунда.

— Най-добрият начин да го кажа е, че от нея ме побиваха тръпки. Виждал съм я само заедно с майка ви, може би десетина пъти, но това ми беше достатъчно.

— И от кое у нея ви побиваха тръпки?

— От всичко. Но най̀ вече от това, че изглеждаше като зомбирана.

— Вземала е наркотици?

Той кимна.

— Най-вероятно ЛСД. Или се е дрогирала толкова много в миналото, че мозъкът ѝ беше изпържен. По онова време това беше като епидемия в града. От пръв поглед си личеше, че жената не е наред. На всичко отгоре беше и религиозна фанатичка. Кимнеш ѝ за добър ден, а тя вдигне ръце и възкликне: „Слава на Бога“.

— И майка ми ли беше такава?

— Не бих казал. Никога не се е държала така пред мен.

— Защо тогава е дружала с Еви?

— Знам ли. И двете имаха малки деца, може да се е нуждаела от компания. — Той замълча за момент. — Ще позволите ли да ви попитам нещо?

— Разбира се, давайте.

— Защо смятате, че баща ви не е убил майка ви?

— Сигурно ще ви се стори смешно, но ми беше оставил писмо, в което пише, че не го е направил.

— Не ми се струва смешно.

Хънт въздъхна.

— Искаше да му повярвам, и толкова. Това беше цялото съобщение. Защо? Имате ли някаква причина да смятате обратното?

Талбот поклати глава.

— Не и по онова време. Естествено, не знам какво точно се е случило, защото не съм бил там, но баща ви не беше зъл или агресивен. Чувах ги понякога да се карат, но не се е стигало до физически разправии. Просто двама борещи се, ядосани, разочаровани млади хора. Инак ежедневното им държание показваше, че се обичат.

— Освен когато я е пребил и са дошли ченгетата.

— Вижте, мен ако питате, той изобщо не ѝ е вдигал ръка. Онези стени бяха тънки като хартия и просто като са чули скандала, съседите са повикали полицията и са казали, че има бой. Но всъщност не е било така, затова нито му повдигнаха обвинение, нито го арестуваха.

— Радвам се да го чуя. — Хънт преглътна. — А нейната приятелка Еви показвала ли е признаци на агресия?

Ново поклащане на глава.

— Явно се опитвате да откриете кой друг може да го е извършил.

— Да.

— Бих предположил, че ченгетата са огледали добре всичките ѝ познати.

— Не знам. Допускам, че ако съпругът им се е сторил достатъчно добър заподозрян, просто са спрели да търсят по-нататък.

— Какво недоверие в родната полиция — рече саркастично Талбот. — И смятате, че след толкова години ще попаднете на нова следа?