— Не съм сигурен. Но се надявам нещо да изскочи.
— Като например Еви Секрист?
— Защо не. Може тя да е първата стъпка.
— Ако я откриете.
— Да — кимна Хънт. — Ако я открия.
Хънт се върна до колата, запали двигателя и пусна парното. После извади телефона, отвори менюто за съобщения и започна да пише.
Трябва да се срещнем. Гарантирам анонимността ви. Търся приятелката на майка ми, Еви Секрист. Чували ли сте името? Знаете ли нещо за нея? Искам да знам с кого си пиша. Познавам хора от полицията, можем да уредим свидетелска защита. Моля отговорете.
После натисна „Изпрати“ и остана да седи в затоплящата се кола, разсъждавайки какво да прави оттук нататък. Изведнъж телефонът иззвъня. Този път не есемес, а обаждане!
— Ало?
— Ало, с кого говоря? — каза женски глас отсреща. Хънт стисна ликуващо юмрук. Най-сетне бе успял!
— Казвам се Уайът Хънт. Кой се обажда?
— Британи. От ресторант „Зазу“.
Възторгът на Хънт се изпари.
— Британи?
— Вие ли сте детективът, който позвъни вчера? Във връзка с разследването за убийство?
— Да, същият. Откъде намерихте номера ми?
— Тъкмо там е работата. Снощи намерихме забравен телефон под една маса. Прибрахме го тук, на рецепцията, и преди минутка на него се получи вашето съобщение. Натиснах „Отговори“ и така се свързах с вас.
Хънт стисна устни.
— Господин Хънт?
— Да, още съм тук. Чуйте, Британи, имате ли някаква представа кой седеше на масата, под която сте намерили апарата?
— Имате предвид снощи ли?
— Не, имам предвид вчера по обяд.
— О, не, съжалявам. Може да е бил всеки. Дори не знам кой от келнерите го е намерил вечерта, просто днес, когато дойдох на работа, беше на рецепцията. Клиентите обикновено забравят по един или два на седмица, а после се обаждат или пращат есемес като вас, а ние им ги пазим, докато минат да си ги вземат.
— Британи, ще ми направите ли една услуга? Както ви споменах вчера, става дума за убийство. Ако някой се появи, за да търси този телефон, бихте ли се опитали да разберете самоличността му, да запишете номера на колата му или поне да запомните как изглежда?
В гласа ѝ трепна неподправена уплаха.
— Нали казахте, че човекът не бил опасен.
— Вярно, не е. Но въпреки това, много бихме искали да поговорим с него. Междувременно, ако не възразявате, аз ще изпратя един от моите сътрудници да вземе телефона. Казва се Мики Дейд. Ще бъде при вас след час, най-много два.
— Ами ако собственикът дойде преди него?
— Това е малко вероятно. Ако все пак се случи, просто му го дайте, но преди това му поискайте документ за самоличност. Дори за по-убедително му кажете, че сте длъжна да видите такъв документ. Ако наистина се притеснявате, поне запишете номера на колата му, както вече споменах. Макар че бих се учудил, ако собственикът се появи. Който и да е той, според мен го е оставил при вас нарочно.
— Цялата тази работа ми звучи доста опасна. Знаете ли какво? За всеки случай ще уведомя управителя на заведението, в случай че реши да предприеме нещо.
— Разбира се. Нека и той ми се обади, ако желае. Главното е да задържите телефона, докато дойдем. Би помогнало, ако го сложите в някаква найлонова торбичка. Ще трябва да го проверим за отпечатъци, за ДНК, а също и за информация на симкартата. При вас ще дойде Мики Дейд, нали запомнихте?
— Да, запомних. Той също ли е полицай?
— Не, но ще носи документ за самоличност.
— Добре. Значи, до час-два?
— Може и малко повече, зависи от трафика.
Веднага щом приключи разговора с Британи, Хънт се обади на Мики, даде му инструкции и му каза да не жали газта. После се свърза със секретаря на Девин Джул и му остави съобщение, че Мики ще се отбие да донесе един от телефоните на тайнствения непознат, като го помоли да използва всички методи, които счете за необходимо, за да установи самоличността му.
Докато говореше в слушалката, си даде сметка, че подсъзнателно е стигнал до решение, което изглеждаше не по-малко разумно от всяко друго. И без това се намираше на половината път до църквата „Света Богородица, Звезда на моретата“. Щом Еви Секрист е била толкова набожна и приятелка на майка му, не бе изключено отец Бернард да я е познавал.
— Да, спомням си бедното момиче. — Двамата отново седяха в скромната приемна на енорийското жилище, с нейните тапицирани в жълтеникава изкуствена кожа мебели и разпятие, висящо на боядисаната в бледозелено стена. Икономката донесе кафе, което дойде като балсам за изтерзаната от махмурлука душа на Хънт. — Но името ѝ не беше Секрист — продължи отец Бернард. Вероятно са го сгрешили, когато са писали доклада. Наричаше себе си Сий Крайст.5 Еви Сий Крайст. Боя се, че бе станала жертва на прекомерната употреба на наркотици.