Джул си пое дъх и рече предпазливо:
— Не че се хващам за думата, Ейб, но случаят няма как да бъде открит повторно, тъй като никога не е бил закриван. Не се е стигнало до присъда, затова не изключвам възможността този господин Мур да е просто един дядка с твърде много свободно време.
Глицки очевидно изцяло подкрепяше квалификацията.
— Дори да си прав, Девин, явно разполага с достатъчно връзки, за да вдигне политическа пушилка някъде нагоре по веригата. Дотолкова, че шефката да ме пита дали в тези времена на бюджетни съкращения съм допуснал работното време на отдела да се пилее в подобни занимания. И ако да, защо. А аз не можах да ѝ дам адекватен отговор.
— Отделили сме му не повече от два часа — каза Джул. — Най-много три.
— Плюс експертизите за проверка на онзи мобилен телефон, който някой ти е донесъл.
— Хайде стига, Ейб — рече протестиращо Джул. — Пак не повече от час или два, и то одобрени от теб.
Устните на Глицки се присвиха.
— Давам си сметка, че е така. И все пак остава въпросът на началството — защо изобщо си губиш времето с това? Имаме специални хора, които отговарят за неразкритите случаи, и ти не си един от тях.
— Защото може да открия нещо, което предния път са пропуснали.
— Предните два пъти. И явно всеобщото мнение е, че не е пропуснато нищо, а просто журито не си е свършило добре работата. Случайно да ти звучи познато?
Джул срещна погледа на Глицки.
— Искаш да спра ли?
— Искам да избегна впечатлението, че харчим обществени средства, за да вършим личната работа на един частен детектив.
— Това е открит случай, Ейб. Ти сам позволи няколко часа.
— Така е — кимна Глицки. — И ти вече ги изразходва, нали? — Той вдигна ръка. — Виж, Дев, не ти трия сол на главата. Ето, уикендът наближава. Лабораторните резултати от проверката на телефона са вече готови. Господин Хънт може да заповяда тук и да рови колкото му душа иска. Ти също си добре дошъл да му помагаш, стига да не се набивате излишно на очи. Ще бъда обаче приятно изненадан, ако в понеделник сутрин всички тези кашони се озоват обратно в архива. Е, как ти звучи?
Джул предъвка два-три пъти чутото и каза:
— Като заповед.
— Правилно — кимна Глицки. — Чудно нещо е комуникацията. — И след известна пауза добави: — Макар че за едно трябва да се съглася с теб. Странно е, че шефката го е счела за чак толкова важно, та лично да ми се обажда да го прекратя.
— Другият вариант е… Мразя, когато се случват такива неща… Не мога дори да го изрека.
— Разбира се, че можеш. — Кони, жената на Джул, седеше до него, като и двамата се бяха загърнали с одеяло върху твърдата, студена пейка и се взираха да видят сина си Ерик, който се мяркаше от време на време в мъглата. Той играеше ляво крило в младшия колежански отбор „Риордан Крусейдърс“. Играта беше още в първото полувреме и трибуните щяха да се напълнят чак след час, което им даваше достатъчно време за усамотение и разговор. — Хайде, Дев. Какво има?
Джул се озърна настрани, погледна дори зад гърба си.
— Просто не мисля, че Глицки има някакво отношение. Получил е съвсем резонно обаждане от шефката на полицията, на която пък ѝ е проглушил ушите бивш окръжен прокурор, а това не са какви да е хора.
— Е, и?
— Неволно ми идва на ума, че когато има открит случай — дори да е само формално такъв, защото журито не си е свършило работата — и се обади не някой канцеларски плъх, а самият началник на градската полиция, в целия си блясък, за да спре един разследващ инспектор, това намирисва на…
— Май наистина ти е трудно да го изречеш.
— Трудно ми е даже да си го помисля.
Кони се наведе и почти долепи устни до ухото му.
— Прикриване на следи — прошепна. — Може би дори конспирация.
— Само като го чуя, ме и побиват тръпки. — Джул сведе глава, притиснат от тежестта на подозрението. — Аз не вярвам в такива неща. Чак ме е яд, като ги гледам по филмите. Но работата е там, че няма никаква разумна причина под слънцето да ме отзовават от случая. Все едно колко са ограничени средствата, тук става дума за не повече от три-четири часа мое време, плюс час или два лабораторно. Да се твърди, че с това щял да се обремени бюджетът, е направо абсурдно!
— Да не би лаборантите да са се оплакали, че са твърде претоварени?
— И заради това да се обажда началникът на полицията? Добре, добре. — Той стисна ръката ѝ под одеялото. — Вероятно прекалено се вживявам.