Уайът кимна, сочейки я одобрително с пръст, и каза на родителите ѝ:
— Имате страхотно дете.
Уайът и Рич седяха на чаша кафе във всекидневната и разговаряха за „Джайънтс“, които засега, три седмици преди финала, все още държаха второ място. Макар да бе спечелил Световните серии предната година, отборът бе разбивал сърцата на двамата братя твърде много пъти, за да повярват, че е възможно пак да се случи такова чудо. Все пак Хънт бе по-голям ентусиаст.
— Трябва да вярваш — каза той. — Остават им само още три мача. Момчетата имат нужда от твоята вяра.
— Това е само лозунг, Уайт, и много добре го знаеш — поклати глава Рич. — Миналата година беше същинско изтезание, нищо че накрая взеха купата. Да си запалянко на този отбор може направо да те убие. Лично аз на плейофите едва не получих инфаркт. Имам предвид, буквално. Ето сега поне са шампиони, дори и само за още няколко дни. Вече веднъж ми е минало през главата, не ща да ги гледам пак. Искам да си умра щастлив.
— Ако се откажеш сега и тази година загубят, ти ще си виновен.
— Не ми излизай с този номер. Какво правя или не, няма никакво значение за бейзболните резултати.
— Твоя воля. Но помисли дали си струва рискът.
Съпругата на Рич не бе никак глупава. Завършила бизнес администрация в Уортън, сега работеше вкъщи, съставяйки финансови анализи за една малка инвестиционна компания в Мил Вали. След като сложи Кейтлин да спи, тя дойде и застана на прага с чаша бяло вино в ръка, слушайки двамата мъже и спортните им бръщолевения. Най-сетне прочисти гърло и като пристъпи към средата на стаята, каза:
— Не бой се, Уайът, той само така си говори. Щом настане решителният миг, ще ги подкрепя до победа.
— Ако изобщо победят.
— Да, ако изобщо победят. — Ема седна на дивана и погледна съпруга си. — Знаеш ли, струва ми се, че в живота на Уайът в момента се случват по-важни неща от бейзбола, и се чудех докога ли ще въртите и сучете, преди да стигнете до тях. — Тя отпи от чашата си сред настъпилата тишина, после се усмихна и продължи:
— Добре, аз ще започна първа. Разбирам, че с Джина сте се разделили.
— Значи следата свършва с тази Еви Сий Крайст, така ли? — каза Ема.
— Засега да. Отец Бернард няма представа какво е станало с нея, а и по принцип не я е познавал твърде добре.
— Какви са шансовете тя да ти пуска съобщенията? — попита Рич.
— Вероятно не много големи, но все пак не мога да я изключа напълно — отвърна Уайът и след кратка пауза добави: — Изхождам от предположението, че все отнякъде трябва да познавам човека, който ми пише, а нямам спомен да съм срещал жена на име Еви.
Рич кимна.
— Ако не е сменила и него, както фамилията си.
— Да, знам. Но хората рядко сменят кръщелното си име. Това е нещо, с което си свикнал от малък.
— А защо си толкова сигурен, че трябва да познаваш автора на есемесите? — поинтересува се Ема.
— Все пак, разполага с личния ми мобилен номер, а аз не го давам на всекиго.
— Може да му го е дал някой друг, например твой служител, вземайки го за потенциален клиент.
— Не е изключено, макар че би било необичайно.
— И каква ще е следващата ти стъпка? — попита Рич.
— Малко съм затруднен — каза Уайът. — Отначало мислех, че убиецът ще се окаже един от свидетелите, но полицейските доклади не дават никакъв повод за подозрение срещу когото и да е от тях. Неколцина съседи, две-три ченгета, все хора без каквито и да било лични връзки с Марджи и Кевин.
— Родните ти майка и баща — каза Ема. — Колко ли ти е тежко да се занимаваш с това?
Хънт сведе за миг глава, после я вдигна отново.
— Не е най-лекият случай, с който съм се занимавал, ако трябва да съм честен. Особено като се има предвид, че съзнателно или не, съм потискал доста неща в себе си. Сега те изплуват в душата, в сънищата ми. Мислех, че отдавна съм се справил с факта, че съм изоставен. Казваш си, какво пък толкова, давай смело напред. А после излиза, че не е било така. — Той прокара пръсти през косата си. — Миналото те удря изневиделица. Струва ми се, че още не съм преживял напълно кризата.
— Щях да се учудя, ако беше — каза Ема.
— Но да се върнем на… татко ти. — Рич се запъна на думата. — Даже ми е странно да го наричам така. Той все пак те е изоставил, нали?
— Обективно погледнато, да. Но е бил принуден да го направи. Не е като да се е събудил една сутрин, да е решил, че вече не иска дете, и да ме е зарязал пред нечий праг. Смятал е, че ще влезе в затвора и че аз ще съм по-добре при друго семейство. Има известна разлика.