Тамара вдигна внимателно последната си стрида и изсърба съдържанието на черупката.
— Ама че вкуснотия — примлясна, след което обърна и остатъка от бирата си. — Впрочем как се е самоубил Джим Бърг?
— Както всички ченгета. Със собственото си служебно оръжие. Един изстрел в слепоочието.
Не бяха минали и пет минути, откакто Хънт бе седнал обратно на бюрото си, готвейки се най-сетне да започне издирването на Еви Спенсър, когато Тамара почука и влезе, затваряйки вратата след себе си. Бузите ѝ бяха поруменели, а очите ѝ блестяха, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.
— Добре — каза тя вместо увод. — Мисля, че вече мога да споделя.
Хънт се облегна назад и сплете пръсти върху корема си.
— Чудесно, слушам те. Няма ли да седнеш?
Като кимна в знак на съгласие, тя отиде до едно от удобните кожени кресла, пазени обикновено за клиенти, тръшна се в него и изпусна дълбока въздишка.
— Накратко казано, онази вечер забих някакъв мъж. И сега се чувствам адски кофти заради това.
Хънт остана известно време неподвижен, вперил поглед в нея. После се изправи, заобиколи бюрото и седна в креслото срещу нея.
— Ти си голямо момиче, Там — рече след кратко колебание. — Можеш да правиш каквото си поискаш.
— Не това имах предвид — махна раздразнено тя.
— Да, знам. Харесваш ли го поне?
— И това не е най-важното. — Повторна въздишка. — Важно е усещането. Все едно че съм предала… не знам точно кого. Него, теб, себе си, всички. Просто го подведох, а ето че вчера той ми се обади и поиска да излезем отново.
— Това лошо ли е?
— Да, лошо.
— Защо?
Тамара се помести към ръба на креслото и се наведе към него.
— Защото не бива да излизаш с други хора, когато си… обвързан с някого. — Тя срещна погледа му и опита безуспешно да се усмихне. — Само дето аз не знам дали е така.
— Не знаеш?
— Не съм сигурна. Не искам да насилвам нещата. Наясно съм и че току-що скъса с Джина и навярно ти трябва малко време. Но когато ми каза за това, имам предвид, че сте се разделили, си помислих… — Тя го погледна отчаяно. — Нямам представа какво точно си помислих.
— Напротив, имаш. И искаш ли да знаеш защо се разделих с нея?
— Нали вече ми каза. Не си искал да се ангажираш.
— Да се ангажирам с нея, Там. Има разлика. Но дори и това не беше истинската причина. И ти го разбираш много добре, защото всъщност я знаеш, нали?
Тя кимна.
— И малко се боя от това.
— Не те виня. Мен също ме присвива под лъжичката. Можем да си основем клуб на уплашените.
— Но аз не искам неангажираща връзка. Дори с теб, Уайът. Вече съм на двайсет и осем, минало ми е времето за тези неща.
— На мен също ми е омръзнало. Но постави се на мое място. Аз съм ти шеф, а правилата са си правила. Ако кажех нещо, а излезеше, че не съм прав, можеше и да напуснеш. А каквото и да става, аз не искам да те изгубя.
— Никога няма да ме изгубиш.
— Ти също. — Хънт се приближи, стопявайки няколкото педи, които ги деляха. — И вече не говоря като твой шеф.
Последното най-сетне предизвика лек смях, полъх на облекчение.
— Доста дълъг разговор за двама души, които дори не са се целували, не мислиш ли?
Хънт взе ръцете ѝ в своите.
— Това лесно може да се поправи.
Телефонът на Тамара във външния офис иззвъня.
— Тъкмо навреме — каза Хънт.
— Ще отида да го вдигна.
— Дори не си и помисляй.
— Ако не го направя, шефът ще ме накаже.
— Аз ще говоря с него и ще уредя нещата.
— Няма да стане. Той е голям гадняр. А освен това може да е нещо важно.
— Добре, върви тогава — пусна я той. — Но се връщай веднага.
Тамара вдигна слушалката на третото позвъняване, а той я последва до прага на кабинета си и я чу да казва:
— Здравей, Девин. — А после: — Да, разбира се, тук е. Чакай, ще му предам. — Тя се обърна към него и направи съжалителна физиономия. — Казва, че е важно.
— Разбира се, как не. — Хънт се върна на бюрото си и вдигна слушалката. — Говорил си с Ригби и той си е признал, предполагам?
— Не улучи. Става дума за Еви Спенсър.
— Какво за нея?
— Още ли не си разбрал? Откога си на работа?
— От двайсетина минути, след като ти се обадих и ти оставих съобщение с истинското ѝ име. Какво да съм разбрал?
— Значи не си проверил на „Гугъл“?
— Не, бях зает.
— Ами направи го тогава. Още сега.
Хънт покорно издърпа клавиатурата, написа името „Еви Спенсър“ и натисна Enter. Екранът се изпълни с резултати, общо към сто и четирийсет хиляди, като няколко точни съвпадения бяха на първата страница. Той щракна с мишката върху едно от тях и пред очите му изскочи някакъв официален документ, със снимка на слаба, отнесена, леко напомняща на самодива жена в горния край. Отляво се редяха „Собствено име“, „Фамилно име“, „Дата на раждане“ (19.04.1948), „Възраст към дата на смъртта“ (30 г.), „Местожителство“, „Пол“, „Раса“, „Религия“ и така нататък. Той задържа за кратко погледа си върху „Източник на информация за смъртта“, където бе написано „Доклад на комисия към Министерство на външните работи“, последвано от номер на досие на ФБР.