— Да направя ли кафе?
— Вече го направих — докосна чашата върху бюрото си той. — Сипи си и ти, ако искаш.
Тя не помръдна.
— Добре ли си, Там?
— Не съм сигурна. Зависи ти как си. Може да си притеснен от разговора ни вчера или да искаш нищо да не се е случвало помежду ни.
— Нито едно от тези неща. — Хънт стана и се приближи към нея. — Всъщност иска ми се да се беше случило повече.
— Половината нощ не съм спала, за да мисля за нас.
— Какво по-точно?
— Ами всичко.
— Няма защо да се тревожиш. Нищо не се е променило от вчера насам.
— Стига, Уайът. Знаеш, че всичко се е променило.
— Една прегръдка ще помогне ли?
Тя кимна и пристъпи в обятията му. Дълго останаха притиснати един към друг, преди Хънт да отметне косата от едната страна на лицето ѝ и да я целуне по бузата.
— Нали си даваш сметка, че това може като нищо да прати по дяволите офисната ни дисциплина?
Все така обвила ръце около него, тя кимна:
— Най-добре да бъдем бдителни.
Двамата седяха на малкия диван в офиса. До идването на първите им колеги все още оставаше поне половин час.
— Пак ли кошмари? — попита тя.
— Да. — Той помълча, после сви рамене. — Един всъщност. Но си го биваше. Изплувах от водата към дъската си за сърф, а върху нея вече се бяха сместили поне шест души. Мъчех се да се уловя, но някой непрестанно ме буташе обратно надолу, за да се удавя.
— Нищо, свързано с родителите ти?
— Сякаш не. Не ги забелязах в цялата сцена.
— Позна ли някой друг?
— Не. Беше просто плътна маса от хора.
— Които те блъскаха, искаха да те изритат от дома ти?
— Не беше домът ми, а дъската за сърф.
— Голяма разлика, няма що.
Хънт се обърна да я погледне.
— Не съм се мъчил да го анализирам. Гледах само да избягам от съня.
— И тъй, колко приемни двойки са те изритали, преди да попаднеш при семейство Хънт?
— Знам ли — махна с ръка той. — Било е в течение на тригодишен период. Мисля, че съм чувал за пет или шест.
— И чак сега за първи път ги сънуваш?
— Не помня да е имало друг. Ако изобщо приемем твоята интерпретация.
— Случайно да имаш по-добра?
Хънт поклати глава.
— Цялата тази работа май наистина започва да ми се отразява. Имам предвид щуротиите около ранното детство, рождените родители и тъй нататък.
— И че първо баща ти те е зарязал, а после са те зарязвали отново и отново, общо колко… шест пъти? Че всеки път, когато си се привързвал към някого, той ти е обръщал гръб? И че светът е място, където постоянно те изоставят?
— Не мисля така. Не искам да мисля така.
— Това не е въпрос на избор, Уайът. Просто такъв жребий ти се е паднал, в случай че се чудиш защо темата за обвързването се явява постоянен лайтмотив в живота ти.
Ръката на Уайът обгръщаше раменете ѝ и сега той я притисна по-силно към себе си.
— Искам вече да приключи, Там. Имам нужда да приключи. Затова и трябва да се погрижа. Да стигна до дъното на историята.
— Да затвориш страницата.
— Както щеш го наречи.
— Джим Джоунс е роден и отрасъл в Индиана. Първата църква, която е посещавал, е там.
— Добре — отвърна Тамара. — И защо това е толкова важно?
— Защото майка ми също е родена там. Отец Бернард ми каза, че избягала още петнайсетгодишна заради някакъв тормоз, за който не искала да говори.
— Е, това наистина стеснява кръга. — Тя лекичко го докосна по лицето. — Не искам да ти охлаждам ентусиазма, Уайът, но Индиана е доста голям щат. Има и немалко жители, ако не греша. Какви са шансовете майка ти да е имала нещо общо точно с един от тях?
— Скромни, наистина. Но вече се изчерпах откъм всякакви други варианти.
— Може пак да получиш есемес.
— Не, не мисля. Есемесите приключиха. А и не ми трябват повече. Изпращачът не иска да рискува убиецът на майка ми да го хване. Освен това каза, че вече съм близо.
— Виждаш ли? А Индиана изобщо не е близо.
— Нямам предвид физически. Близо до отговора. Веднага щом му споменах Еви Спенсър, разбрах, че съм на прав път. Точните му думи бяха: „Внимавай, близо си“. Как иначе би го изтълкувала?
— Добре, значи според него тази Еви наистина е имала нещо общо със смъртта на майка ти. Но колко години по-късно е трагедията в Джоунстаун?
— Осем. И разбирам какво имаш предвид — как може толкова далечни събития да са свързани? Но чуй това. През шейсет и пета Джоунс се мести в Калифорния и остава тук чак до отпътуването си за Гвиана. Какво има пак? — попита той в отговор на скептичния ѝ поглед.
— Тъкмо се канех да кажа, че Калифорния е още по-голяма от Индиана, но предположих, че и без това го знаеш. Да не говорим, че има и повече жители. Някъде наблизо ли се е заселил Джоунс?