Ловецът

— Най-вероятно.

— Е, ако изпращачът на есемесите е купил повече от един апарат, нищо чудно в магазина да си спомнят за него.

— Струва си да се провери — каза Хънт без особен ентусиазъм.

Джил прочисти гърло и на свой ред заговори:

— Не ми стана съвсем ясна историята Джоунстаун. Каква е връзката?

— Не знам. Ясно е само, че Еви Спенсър е умряла там.

— Но майка ти няма нищо общо със случилото се.

— Или поне не пряко, тъй като е била убита осем години по-рано.

— И още веднъж — обади се Иван, — защо тази Еви е толкова важна?

— Не съм сигурен, че е важна — отвърна Хънт. — Била е приятелка на майка ми и се явява в документацията по делото без очевидна причина. Същевременно никой, който е работил по него, не я помни, с изключение на Ферил Мур. Дори и той се сеща само за името, но не и за контекста, в който го е срещнал.

— Била ли е омъжена? — попита Иван.

— Нямам представа. Имала е две деца, затова допускам, че е била.

— Тогава съпругът ѝ може още да е жив? И да носи фамилията Спенсър?

— Да — кимна Хънт. — Освен ако не е моминското ѝ име, което да е решила да запази, кой знае?

— Вероятно никой. Но за всеки случай мога да го проверя, току-виж излязло нещо.

— Давай тогава.

— Това ми навява една идея — каза Джил. — Ами жената на Бърг, самоубилия се полицай?

— Бърг? — Хънт се усмихна колкото да не я засегне. — Какво за него? Той бил ли е изобщо женен?

— Във всички случаи е имал роднини. Братя, сестри, съпруга, който и да е.

— Е, и?

— Мисълта ми е, че имаме един мъртъв човек, който е влизал в жилището на вашите поне два пъти, ако не и повече. Може да са го пращали и по сигналите за домашно насилие. Струва си да се провери, щом ще пресяваме трохите.

— Очевидно друго не ни остава — каза Хънт. — Добро предположение, Джил.

— Говорейки за трохи от информация — вметна Мик, — ако баща ти е още жив, няма как да е неоткриваем.

— Добре дошъл си да опиташ, аз самият се залових да го търся още щом научих името му. Пробвах всяка база данни, до която имаме достъп. Но в страната има хиляди Кевин Карсъновци.

— Ами номерът на социалната му осигуровка? По него можеш да намериш настоящия му адрес, нали?

— Радвам се, че съм те обучил толкова добре, синко. И на мен ми дойде наум, но последният му адрес е на Фултън стрийт, където са живели заедно с Марджи.

— Нали каза, че е заминал да работи в Тексас?

— Така пишеше в писмото, но няма никакви данни, че действително го е сторил.

— Все някъде трябва да е отишъл, Уайът. Нима твърдиш, че срещу социалната му осигуровка не излиза никакъв адрес още откакто е излязъл от затвора?

— Точно така.

— Допускаш ли, че може да са го убили?

— Възможно е — кимна сериозно Хънт. — Другият вариант е просто да е сменил името и цялата си самоличност. Притежавал е достатъчно печална известност, за да го стори.

— Можеш ли да смениш номера на социалната си осигуровка?

Хънт неволно се изсмя.

— Ако ти се е приискало, Мик, просто се спусни надолу по улицата и ще успееш да го направиш за петнайсет минути. Попитай всеки незаконен работник в щата, ако не ми вярваш.

Тамара вдигна ръка и Уайът я посочи шеговито:

— Дамата в дъното?

Ъгълчето на устата ѝ леко се повдигна в отговор.

— Чудех се за парите — онези, които са дали на баща ти, за да отиде в Тексас.

— Какво за тях?

— Те присъстват в картината, но никога досега не сме ги обсъждали.

— Просто защото не знаем някое от действащите лица да е разполагало със средства.

— Тъкмо за това ми е думата — каза Тамара. — Има такъв човек.

— Джим Джоунс — подсказа Джил.

Тамара кимна.

— И това връща Джоунстаун и Еви обратно на сцената.

14

Когато Мики влезе в отдела за мобилни телефони в магазина „Бест Бай“ на Гиъри Булевард, вътре нямаше други клиенти. Продавачката, двайсетинагодишна, с щръкнала къносана коса и цялата покрита с пиърсинги и татуировки, бе обърната с гръб и подреждаше стоката си.

Мики изчака около минута, която му се стори доста по-дълга, преди да се осмели да почука по щанда и да каже:

— Извинете.

Никакъв резултат.

Той почука по-силно и повиши глас:

— Ехо, има ли някой?

Този път, с театрална въздишка, младата жена се обърна. Стори му се, че долови тихото дрънчене на железарията, окачена по ушите ѝ. На гърдите ѝ имаше табелка с името „Ден“, а лицето ѝ носеше култивиран израз на незаинтересована скука.

— Здравейте — каза Мики, плувайки срещу течението, решен да следва протокола. Извади визитна картичка и я постави пред нея. — Казвам се Мики Дейд и работя за частна детективска агенция. Ще възразите ли, ако ви задам няколко въпроса?