— А как всъщност е умряла майка ти, Уайът? — попита Клара. — Какъв е смисълът на всичко това?
— Не знам. Никога не съм я познавал. Семейство Хънт, които са ме отгледали, също не са я виждали. А и аз не съм ги разпитвал.
— Е, оттам ти идва проблемът — каза Орлов. — За такива неща се пита. Щом искаш отговори, трябва да питаш.
— Благодаря, Иван — рече Хънт. — Ще го имам предвид следващия път, когато ме осиновят. Вземам си бележка: питай приемните родители за биологичната си майка. Нали така?
Но Орлов не мирясваше.
— Помниш ли изобщо нещо за нея?
— Почти не. Мержелеят ми се дребни откъслеци, но те може да идват и от други места, други домове.
— А баща ти? — попита Тамара. — Рожденият ти баща?
— Не знам. Имам предвид, че щом съм бил в системата за осиновяване, значи и двамата ми родители са липсвали. Това е, което има значение.
— А сега — вметна Джил — някой ти праща тези съобщения.
— Тръпки да те побият — каза Тамара. Тя познаваше Хънт от шести клас, когато той буквално бе спасил живота ѝ, а също и на по-малкия ѝ брат, Мики. Майка им, умираща от свръхдоза наркотици, ги бе заключила в апартамента. След като няколко дни не се бяха появявали в училище, Хънт, по онова време служител в Службата за закрила на детето, бе отишъл на адреса и ги бе открил полумъртви от глад. С надеждата да опази брата и сестрата заедно и далеч от социалните домове, които твърде добре познаваше от личен опит, бе съдействал да ги оставят при дядо им по майчина линия — Джим Пар, който ги отгледа като свои деца. Сега Тамара се отнасяше към Хънт също толкова покровителствено, колкото и той към нея. — Направо тръпки да те побият — повтори тя.
— Да, не е особено приятно — изпъшка Хънт. — Не знам защо просто не ми се обадиха.
— Напротив, знаеш — каза Иван.
— Така ли?
— Разбира се. Има само един възможен отговор.
— Лесно ти е да го кажеш, след като днес явно разполагаш с всички отговори.
— То да беше само днес — обади се Мики. — Той всеки ден разполага с тях.
— Всъщност Уайът — добави Тамара, — ако Иван продължава да блести в същия дух, мисля скоро да го изберем за шеф.
— Не съм сигурен, че длъжността е изборна — каза Хънт, — но ще проверя в устава.
— Просто се опитвам да помогна — надигна протестиращо глас Иван. — Струва ми се съвсем очевидно защо не са ти се обадили.
— Просвети ни тогава, о, премъдри — усмихна се насреща му Хънт.
— Защото изпращачът на съобщението не е искал да познаеш гласа му и да разбереш кой е.
Хънт огледа останалите от екипа си.
— Мразя, когато прави нещата с такава лекота.
— Просто природен дар — махна скромно с ръка Иван.
— Но чакайте — намеси се Джил. — Защо е от такова значение как е умряла майка ти? Още повече за някой, който не иска да се разкрие пред теб?
— Все добри въпроси — отбеляза Хънт. — За съжаление, нямам толкова добри отговори за тях.
Къщата в Белмонт, където бе роден и отрасъл, му се струваше по-малка всеки път, когато отидеше да я посети. Сега му бе трудно да си представи, че някога е делил стаята над гаража, с размери три и половина на четири метра, с двамата си братя. Отначало Уайът бе сам, но после, когато след много несполучливи опити приемните му родители най-сетне успяха да заченат, се появиха Рич и Итън, които спяха на двуетажното легло. Зад ъгъла, до стълбищната площадка, пък бе стаята на Лори и Пам, малко по-голяма от килер — може би два и половина на три метра, с един прозорец. Тъй наречената голяма спалня, обитавана от майка му и баща му, се намираше на приземния етаж и до нея се стигаше по малък коридор от кухнята, която служеше и за трапезария. Седем души на сто и четирийсет квадрата. От шест — до осемнайсетгодишна възраст — най-щастливият период от живота на Уайът.
Сега, в средата на октомври, слънцето едва докосваше върховете на хълмовете, открояващи се на запад зад големия панорамен прозорец. Боб Хънт, бащата на Уайът, седеше в креслото с чаша вино в ръка. Спретнат, тих и плешив, със снежнобяла козя брадичка, той изглеждаше безобиден интелектуалец за всеки, който не се бе изправял срещу него в което и да е занимание на света — от покер и шах до билярд, баскетбол или голф. За останалата категория хора, в това число и децата му, той бе непреклонен, благ и непобедим.
— Разбира се — каза той. — Знаеш, че можеш да ме питаш каквото пожелаеш.
— Отнася се до истинските ми родители.
Веждите на стареца се повдигнаха с няколко милиметра. В погледа му проблесна интерес. Като клиничен психолог Боб често бе размишлявал върху отказа на сина си да приеме своите естествени корени. Но не бе в природата му да любопитства. Уайът си имаше свои причини и той ги уважаваше.