Хънт бе паркирал на около две преки, на Балбоа стрийт, и вървеше по тротоара, проверявайки номерата, когато зърна добре изглеждаща жена, наближаваща седемдесетте, застанала пред вратата на една двуетажна сграда. Тя пристъпи напред и още отдалеч му даде знак с леко помахване.
— Господин Хънт? Насам! — И като приближи, му протегна ръка. — Аз съм Елинор Бърг и ми е трудно да опиша колко се радвам да ви видя. Откакто се обадихте, седях вътре и се вълнувах все повече и повече, докато накрая не излязох да чакам пред вратата, за да не ви изпусна. Или пък вие да не изпуснете къщата. — Тя сложи и другата си ръка върху неговата и продължи да се здрависва. — А сега се боя, че ще се окажа една бъбрива стара глупачка. Но давате ли си сметка, че от трийсет и пет години насам вие сте първият, пожелал да говори с мен за смъртта на Джим? Дори и тогава, веднага след случилото се, никой не се разрови по-надълбоко. Решиха, че е ясно като бял ден. Ченгета се самоубиват постоянно. А заради пистолета и начина, по който изглеждаше всичко, не допуснаха и сянка на съмнение. Е, сега най-сетне ми се удаде случай да си излея душата и се боя, че страшно ще ви досадя.
— Няма проблем — увери я Хънт. — Ще ви слушам дори ако говорите цял ден.
— Е, добре тогава, най-добре да влезем вътре. — И за негово удивление, тя вдигна ръката му към устните си и бързо я целуна.
Имаше стегната фигура, облечена със сини джинси и едра гръд под бежовия пуловер. Беше си сложила с вкус малко коралово червило, очна линия и сенки, подчертаващи зелените ѝ очи. Сивата ѝ коса бе силно опъната назад, разкривайки високото чело. Личеше си, че на младини е била изключително привлекателна, а и все още беше.
Тя му задържа вратата и я затвори зад него, след което го поведе към всекидневната, гледаща към улицата. Закрити с кепенци панорамни прозорци. Светли дървени подове, пъстър индиански килим, диван и две кресла от кафява кожа, масичка за кафе, вградена библиотека и камина.
— Това, естествено, е Джим в униформата си — каза тя, посочвайки една от снимките на полицата. — Следват Тим, Дъглас и Керъл, всеки от тях при завършването на колежа си. А останалите са внуците, моите любимци, с чиито имена обаче няма да ви отегчавам.
— Прекрасно семейство.
— Защото до един са се метнали на Джим. Той беше хубавец, както виждате. — Гърдите ѝ се повдигнаха в несъзнателна въздишка. — Ако искате кафе, ще стане за две минутки. Имам една от онези нови еспресо машини, наистина го прави много ароматно.
— С удоволствие. Черно и с малко захар, ако обичате.
— Ей сегичка. — Тя кимна към едно от креслата и докато чакаше, Хънт се загледа в образа на усмихнатия ѝ съпруг, който имаше такова силно присъствие в дома дори сега, трийсет и пет години след смъртта си.
После жената се появи отново, носейки поднос с бисквити, захарница и две димящи чаши. Постави го върху масичката и седна диагонално срещу него, в другото кресло.
— Докато бях в кухнята, си обещах, че като се върна, няма пак да се впусна да бърборя. Вие сте този, който се обади и каза, че има въпроси към мен. Затова какво ще кажете направо да започнем с тях?
— Честно казано, вие сама налучкахте някои от темите, които ме интересуват. Разбирам например че не сте убедена, че мъжът ви наистина се е самоубил.
Тя пусна бучка захар в кафето си и дълго го разбърква.
— Не бих искала да ви подвеждам — рече накрая. — Нямаше никакви доказателства за обратното. Може би съм била просто глупава млада жена, която не е разпознала признаците навреме и не е пожелала да повярва, че той просто ей така ще напусне нея и семейството си.
— Какви са били тези признаци?
— Точно там е работата, че и да ги е имало, не съм ги видяла. Дойде ми напълно като гръм от ясно небе. Той изглеждаше… не, той беше щастлив. Справяхме се добре, децата бяха здрави, имахме пари… Не бяхме чак богати, но не се лишавахме от нищо. Освен това и работата му вървеше чудесно. Току-що го бяха повишили в инспектор и бъдещето, поне според мен, изглеждаше напълно безоблачно.
Хънт отпи от кафето си, което наистина беше великолепно, за да си даде време да потисне вълнението в гласа си.
— Не знаех, че е получил повишение.
— О, да. Само два месеца по-рано. Което, разбира се, страшно помогна за пенсията ми, макар че с радост бих се отказала от нея. — Тя въздъхна отново и продължи: — Но има друга причина, поради която постъпката му нямаше смисъл. Всичките тези усилия и учене, през които трябва да преминеш за сержантския изпит, особено когато имаш три деца на главата. Накрая успяваш, вземаш го и пред теб се разкрива кариера, съвсем различна от тази на уличното ченге. — Погледът ѝ срещна неговия. — Човек не става инспектор само за да се самоубие няколко седмици след това, господин Хънт. Просто не го прави.