— Не знам. Засега не попадам на нищо особено. Само на още въпроси.
— Но те не са просто въпроси, господин Хънт. Имате ли представа колко много означават за мен, дори да не разполагате с отговори на тях? — Тя остави чашата си и го фиксира с поглед. — Те ми дават основание да мисля, че Джим в крайна сметка не се е самоубил, разбирате ли? Открил е нещо, засегнал е нечий интерес и е бил убит заради това. Не ни е изоставил. Някой ни го е отнел. А това е нещо различно. Съвсем различно. — По бузата ѝ се стече сълза. — Извинете ме.
Хънт се пресегна и ѝ подаде салфетка от подноса. Тя попи очите си.
— Съжалявам, задето ви разстроих.
Елинор се разсмя през сълзи.
— Напротив, не сте ме разстроили. Това е облекчение. Щастие. Изкупление. — После погледна снимката на съпруга си на полицата над камината. — О, боже, Джим. Как изобщо съм могла да се усъмня в теб?
Той я остави за момент във властта на емоциите ѝ. Новооткритото обяснение за смъртта на съпруга ѝ, макар и хипотетично, съвсем не бе невъзможно. Тя можеше да го приеме, без да е нужно да го доказва. Докато Хънт не разполагаше с този лукс — имаше нужда от отговори.
— Нека ви попитам още нещо — каза, след като тя възвърна самообладанието си. — Джим споменавал ли ви е някога името Еви Сий Крайст?
— Дори да го е правил, тя нямаше никакъв спомен за това. — Двамата с Тамара седяха в своя ъгъл в бар „Булевард“, някъде около час преди смрачаване. Тя отпи от своя „Космополитън“.
— Но ние знаем, че с Марджи са били приятелки, нали? Ти и децата на Еви сте си играели заедно.
— Може би „играели“ не е точната дума. Сигурни сме само, че сме оставени заключени за няколко часа в един апартамент и сме вдигали безбожен шум. А също, че според отец Бернард те са били близки и са се виждали често.
— И че баща ти я е мразел.
— Правилно. Но това още не означава, че е имала нещо общо с каквото и да било. Толкова време душим около тази Еви и не можем да се похвалим с какъвто и да било резултат. — Хънт побутна с показалец кубчето лед в скоча си. — Просто една следа, която не води наникъде.
— Освен към Джоунстаун.
— Което по дефиниция си е задънена улица. Като отвори дума за това, искаш ли да ти кажа каква страховита мисъл ми мина през ума, докато шофирах насам?
— Умирам от желание. — Тя сложи ръка върху неговата. — Да, наистина.
— Хрумна ми, че ако майка ми не е била убита, а е продължила да се шляе с Еви, е имало голяма вероятност двамата с баща ми рало или късно да се разделят заради пари, религия или каквото и да е. Тогава Еви е щяла да остане единствената ѝ близка на света и майка ми сигурно е щяла да я придружи в пътуването към гвианската джунгла, вземайки ме със себе си. И познай как щях да свърша тогава?
— Уайът. — Тамара стисна ръката му силно, но нежно. — Искаш ли да преброим колко „ако“ има в тази история?
— Да, знам.
— Но тя въпреки това продължава да те гложди, нали?
— Явно, да — въздъхна той.
Тамара се наведе и го целуна по бузата.
— Знам, че няма да искаш да чуеш това, но може би трябва да си дадеш малко почивка.
Чертите му се втвърдиха, когато я погледна.
— Нямам никакво намерение да го правя.
— Защо ли очаквах този отговор. — Тя го целуна отново. — Но помисли все пак.
Хънт вдигна чашата си, после я остави отново.
— Някой е убил майка ми, Там — каза с равен глас. — И се е измъкнал безнаказано. Как очакваш да постъпя?
— Просто да зарежеш всичко. Да забравиш за съобщенията. Не знаеш какъв е мотивът на изпращача им. Ами ако той е убиецът? Ако те примами в някаква клопка, тъй че да пострадаш, или нещо по-лошо?
— Не вярвам да се случва точно това — поклати глава Хънт.
— Именно там е цялата работа. Ние изобщо не знаем какво се случва. Не сме стигнали доникъде. — Тя понижи глас. — Майка ти е умряла преди четирийсет години, Уайът. Баща ти липсва от около трийсет и шест. Междувременно ти си изградил добър бизнес и имаш чудесен живот. Копаенето в тези отминали неща направо те съсипва.
— Случаят е необичаен, Там. Просто се опитвам да го разреша.
— Знам, че е така. — Тя го помилва по ръката. — И знам, че го правиш заради собственото си душевно спокойствие. Но виж какво се случва. Престанал си да спиш, гонят те кошмари и разни сценарии от рода на този с Джоунстаун. Това не е спокойствие, това е изтезание.
— Което ще приключи, щом открия отговора.
— Нямаш никаква гаранция за това, да не говорим, че този отговор може да те нарани или убие.
— Вече ставаш мелодраматична.
— Така ли, Уайът? Та ти се мъчиш да откриеш човек, извършил едно убийство преди четирийсет години, може би и второ с Джим Бърг, и избягнал наказание през всичкото това време. Смяташ ли, че ако ти или Девин стигнете близо до него, той много ще ви се зарадва? Затова изобщо не намирам, че съм мелодраматична.