Хенри Катнър, Кетрин Мур
Ловецът се завърна у дома
И няма с кого да си поговориш, освен със себе си. Стоя си тук, над водопада от мраморни стъпала, спускащ се към залата за приеми, а долу ме чакат всичките ми жени с всичките си скъпоценности, защото това е Триумфът на Ловеца, ловеца Роджър Белами Честния, Моят Триумф. Там долу светлината играе но стъклата на витрините, а във витрините са стотиците изсушени глави — глави, спечелени в честен бой, и сега съм един от най-могъщите хора на Ню Йорк. Главите — те са онова, което ми придава могъщество.
Но няма с кого да си поговориш. Освен може би със самия себе си? Може би някъде дълбоко в мен се крие още един Роджър Белами Честния? Не знам. Може би той е единственото струващо нещо в мен. Вървя доколкото ми позволяват силите по определения ми път и какво — излиза, че всичко е напразно? Може би онзи Белами, вътрешният, не харесва онова, което правя. Но съм принуден, длъжен съм да го правя.
Не мога да променя нищо. Родил съм се Ловец на глави. Голяма чест е да се родиш Ловец, да наследиш такава титла. Кой ли не ми завижда? Кой ли не би сменил мястото си с мен, стига да можеше?
И какво, излиза, че всичко е напразно?
За нищо не ставам.
Изслушай ме, Белами, изслушай ме, ако наистина съществуваш, ако се криеш някъде вътре в мен. Трябва да ме изслушаш — за да разбереш. Криеш се дълбоко под черепа. Но един прекрасен ден, който и да е ден, можеш и да се озовеш зад стъклата на витрината в залата за приеми на друг Ловец на глави и простолюдието ще се добере отвън до наблюдателните люкове, и гостите ще минават, поглеждайки те във витрината, завиждайки на собственика, а жените му ще стоят строени наоколо със скъпоценностите си, целите в коприна.
Може би не ме разбираш, Белами. Може би и сега ти е добре. Вероятно просто не можеш да си представиш онзи реален свят, в който ми се налага да живея. Преди сто или хиляда години може би всичко е било друго. Но сега е XXI век. Живеем днес, а не вчера и връщане назад няма.
Струва ми се, че все пак не разбираш.
Виждаш ли, няма избор. Или приключваш сметките си с живота зад стъклената витрина на друг Ловец и цялата ти колекция идва с теб, а жените и децата ти ги изгонват и ги смесват с простолюдието, или умираш от собствена смърт (да кажем, самоубийство), като колекцията ти се наследява от първородния син, а самият ти придобиваш безсмъртие в пластмасовия монумент. И стоиш, вечно, отлят в прозрачна пластмаса на пиедестал край границите на Сентрал парк, както Ренуей и стария Фалконър, и Бернан, и останалите безсмъртни. И всички те помнят, всички ти се възхищават и ти завиждат…
Там, в пластмасовата обвивка, ти, Белами, ще продължаваш ли да размишляваш? И аз ли? И аз?
Фалконър беше велик Ловец. Нито веднаж не закъсня да направи хода си и доживя до петдесет и две. За Ловец на глави това е преклонна възраст. Носят се слухове, че се е самоубил. Не знам. Чудното е друго — че успя да удържи главата си върху раменете до петдесет и две. Конкуренцията става все по-остра и в наше време конкурентите са все повече и все по-млади.
Чуй ме, вътрешен Белами. Кога най-после ще ме разбереш истински? Спомняш ли си все още, че имаше и друго време — чудното време на детството, когато животът изглеждаше лесен? А къде беше през онези дълги, жестоки години, когато тялото и разумът ми усвояваха професията на Ловец на глави? Обучението ми никога, нито за един ден, не прекъсваше. Обаче първите години бяха най-трудните.
Дотогава, да — дотогава прекарах прекрасно. Но това продължи само шест години — шест годи на щастие, топлина и любов, шест години от живота в харема, заедно с майка ми, другите майки и останалите деца. И баща ми беше много добър с мен тогава. Но едва навърших шест години, и всичко свърши. По-добре е изобщо да не ни бяха давали любовта си, отколкото да ни я дадат и веднага да си я вземат. Помниш ли това време, вътрешен Белами? Ако го помниш, знай че то никога вече няма да се върне. И ти знаеш това. Знаеш го.
Обучението се основаваше върху послушанието и дисциплината. Баща ми вече не беше добър. Рядко виждах майка си, но когато я виждах, чувствах, че и тя е променила отношението си към мен. И все пак ми оставаха някои радости. Например парадите, когато простолюдието приветстваше баща ми и мен. И похвалите от баща ми, и от треньорите, когато показвах добри резултати във фехтовката, или в стрелбата, или в джудото.
Беше забранено, но понякога аз и братята ми се опитвахме да се убием един друг. Треньорите специално ни следяха. Тогава все още не бях наследник. Но станах, когато по-големият ми брат си счупи врата при едно хвърляне в джудото. Нещастието изглеждаше случайно, но, разбира се, бе добре изчислено и от тогава ми се наложи да стана още по-внимателен. Наложи ми се да стана много, много изкусен… През всичките тези години, всичките тези мъчителни години, ни учеха да убиваме. За нас стана естествено да убиваме. Постоянно ни убеждаваха колко естествено е да се убива. Длъжни бяхме да си научим урока. А наследник можеше да стане само един…