Пакстън пусна диска и падна върху корема на Стелмън.
Дискът от трева, заедно с товара му от печено месо, диаманти и уиски, продължи нагоре, докато не се загуби от очите им.
Слънцето залезе. Без да говорят, тримата влязоха в пещерата с извадени бластери. Запалиха буен огън пред входа и се приготвиха да прекарат нощта.
— Ще пазим на смени — каза Херера. Пакстън и Стелмън кимнаха. — Прав беше Пакстън — добави след малко, — мисля, че се задържахме тук достатъчно дълго.
— Прекалено дълго — отвърна Пакстън.
Херера сви рамене.
— Веднага щом съмне, се качваме на кораба и излитаме.
— Ако успеем да стигнем дотам — обади се Стелмън.
Дрог се чувстваше силно обезкуражен. Бе наблюдавал ненавременното задействане на капана, борбата и измъкването на мираша. А и какъв хубав екземпляр беше! Най-едрият!
Сега си даваше сметка, че е сгрешил. В нетърпението си беше прекалил със стръвта. Минералите щяха да са достатъчни, защото мирашите явно много ги обичаха. Но не! Трябваше на всяка цена да подобри методите на предците си и да заложи и хранителни стимули! Нищо чудно, че се отнесоха с подозрение при толкова претоварени сетива.
Сега бяха разярени, нащрек и определено опасни.
А истински разяреният мираш беше една от най-страшните гледки в цялата галактика.
Когато двете луни на Ебонай се показаха над склоновете на запад, Дрог се почувства ужасно сам. Виждаше огъня, който гореше пред пещерата на мирашите. С помощта на пряката перцепция долавяше как трите животни седят вътре с напрегнати сетива, с готови за стрелба оръжия.
Кожата от мираш наистина ли си струваше всичките тези неприятности?
Дрог определено би предпочел да се носи на пет хиляди метра височина, да подрежда фигурки от облаците и да мечтае. Искаше да поглъща радиация, вместо да се тъпче с разни гадости. А и каква полза имаше изобщо от ловуването и капаните? Ненужни умения, от които неговите сънародници отдавна вече не се нуждаеха.
За миг беше убеден в това, но после, в един проблясък на чистата перцепция, разбра за какво става дума.
Наистина, ебонайците бяха надраснали борбата за оцеляване и конкуренцията, бяха се преборили и с опасността от възникването им, но Вселената беше огромна и криеше много изненади. Кой би могъл да предскаже какво ще се случи, с какви нови опасности ще се сблъска расата им? И как биха се справили с тях, ако преди това са загубили ловния си инстинкт?
Не, миналото трябваше да се запази, поне за да служи като обеца на ухото, като напомняне, че мирният, интелигентен живот е нещо нестабилно във враждебно настроената Вселена.
Щеше да вземе кожата на този мираш или да умре!
Най-важното беше да накара зверовете да излязат от пещерата. Сега ловните му познания се бяха върнали в главата му.
Бързо, ловко, той се превърна в уста на мираш.
— Чу ли това? — попита Пакстън.
— Стори ми се, че чух нещо — потвърди Стелмън и тримата се вслушаха.
Звукът се разнесе пак. Беше глас, който викаше:
— Помощ! Помогнете ми! Моля помогнете ми!
— Това е момиче! — Пакстън скочи на крака.
— Прилича на момиче — поправи го Стелмън.
— Моля, помогнете ми! — виеше женският глас. — Няма да издържа дълго! Няма ли кой да ми помогне?
Лицето на Пакстън се наля с кръв. След миг я видя — дребна, нежна фигура, застанала край повредения си спортен звездолет (каква глупост, да тръгне сама!). От всички страни към нея приближаваха зелени лигави чудовища. Тогава се появи и той — гадно, чуждоземно влечуго.
Пакстън взе още един бластер.
— Отивам там — каза той хладнокръвно.
— Седни и мирувай, кретен такъв — изръмжа Херера.
— Чу виковете, нали?
— Това не може да е истинско момиче — обясни Херера. — Откъде на тази планета ще се появи момиче?
— Ще отида да разбера — заяви Пакстън и размаха двата бластера. — Може наблизо да е катастрофирал голям кораб или да е излязла да се поразходи…
— Сядай! — изкрещя Херера.
— Прав е — опита се да го вразуми Стелмън. — Дори и да е истинско момиче, в което се съмнявам, не можем да направим нищо.
— Помощ! Помогнете! Напада ме! — изпищя гласът вън.
— Махни се от пътя ми! — извика Пакстън с нисък, заплашителен глас.