Веднъж бяхме се събрали цялата банда в общото мазе, което наричаха „скривалище“. Бяхме насядали на едни дървени пънове, коментирахме идващата атомна война и си подготвяхме оръжието. По това време новините от радиоточката непрекъснато убеждаваха населението, че американците ще пускат атомна бомба и трябва да умеем бързо да се придвижваме към скривалищата. Личното ни оръжие ли? То се състоеше от една излъскана алуминиева тръба и два — три стека книжни фишеци. Фишеците обикновено закичвахме на ластична лента опасваща челата ни. По тоя начин приличахме досущ на индианци, само че вместо пера по главите ни стърчаха фишеци.
Фишеците с карфица бяха официално забранени, защото от един такъв фишек Танци, от махалата до кръчмата на Тането, остана без едно око.
Седяхме си ние на пъновете, майсторяхме фишеци от хартиени лентички и попоглеждахме през малкото прозорче на „скривалището“. В един момент Гаргата извика силно: — Вижте! Пуснаха димки!
Всички се трупнахме на прозорчето и зазяпахме с любопитство навън. А там ставаха наистина интересни работи. Група хора, облечени със зелени дрехи, нарамили зелени торби, тичаха край кооперацията. На лицата им бяха сложени едни зелени, гумени маски с къдрави маркучи, с хоботи вместо носове. По късно разбрахме, че се казвали противогази. Тези хора изглеждаха наистина страшно, поне за нас. Те спряха до входа на кооперацията, размениха няколко знаци с ръце и влязоха вътре.
— Ами ако дойдат тук? И ни арестуват? — предположи Жоката? Той беше невероятно страхлив. Привиждаха му се всякакви измислени неща.
— Малко е вероятно! — изказа своето мнение Мозъка. Това е обикновено учение на военните и на Гражданската отбрана.
— Ама ние нали сме сега в „скривалището“? — продължи страхливо Жоката.
— Идат! — Извика Свинята. — Той беше надникнал през процепа на вратата и беше видял точно онова което Жоката изказа като съмнение.
— Майко ма! Майко ма-а-а-а! — захленчи Жоката.
— Стига бе, пъзльо! — тупна го отзад по главата Геновеца. — К’во си се разциврил, бе.
Бяхме наистина стъписани. Трябваше нещо да предприемем. Най-слабата мярка беше да се напъхаме един по един в тясното пространство, една цепнатина в отдалечения ъгъл на „скривалището“. Така и направихме. Треперехме, затаили дъх когато вратата внезапно се отвори и няколко маскирани хора нахлуха вътре. Те се засуетиха, заръкомахаха с ръце и започнаха да редят на пода някакви сандъци.
Не ни бяха забелязали и всичко можеше да мине без инциденти, ако Жоката не се бе разревал на глас. От начало се разрева а след това и разпищя. Какво последва ли? Бяхме извадени един по един от цепнатината и внимателно изведени навън. Страхът ни премина когато мъжете свалиха противогазите, но Жоката беше свършил вече работата. Беше се напикал от страх и това стана повод за многото подигравки и бъзикни след време. Не вярвах, че е толкова страхлив. Даже спомням си, че когато Шефа ни даде да пробваме противогаза на баща му, Свинята се възползва от случая. Причака Жоката зад стълбището, надянал противогаза. А когато оня го видя, побягна с пищене нагоре към апартамента. Беше му останал страха от противогази.
Ако някой обаче ме попита какво най-много съм обичал да правя по онова време, щях без колебание да кажа: „Да карам велосипед!“ Това беше детската ми мечета. На нас, беднотията такава вещ не ни се полагаше. Първият велосипед в махала та беше на Гаргата. Купиха му едно светлозелено дамско „Балкан“-че. Баща му беше магазинер и имаше повече пари от нашите родители. По-късно като размислих проумях, че го бе купил за себе си, но в повечето случаи го караше Гаргата.
Гаргата обаче фукливо каза, че велосипедът е негов. Никой не смееше да твърди обратното, иначе биваше лишаван от удоволствието да направи така желаното „кръгче“. „Кръгчетата“ се правеха обикновено на поляната зад кооперацията, сред аудиторията на трите „банди“, нашата, от Горната махала и от махалата при кръчмата на Тането. Вдигаше се страхотна олелия, толкова силна, че в даден момент на прозорците на кооперацията цъфваше по някоя глава на родител, възмутена и изнервена. След като усъвършенства управленческите умения с новия велосипед, Гаргата смени маршрута. Запрашваше по павираната тясна улица към стадиона. След него се проточваше една дълга опашка от дечурлига. Те тичаха, викаха, напътстваха го, даваха му съвети, а той важен, наперен, мълчеше въртеше педалите и се усмихваше фукливо. След това купиха велосипед и на Шефа. Беше един кафяв, съветски МВЗ. На него имаше рамка. Аз нали съм си Лепка, затова ми е и тоя прякор, тутакси се вредих в списъка на първите желаещи да го пробват. Шефа не беше такава скрънза като Гаргата, даде ми го при първата молба. Друг е въпроса какво стана след това. Поляната зад кооперацията се оказа издълбана от дупки, а аз нали съм си кутсузлия, карам МВЗ-то а то хлътва от дупка в дупка. Що падане и ставане беше не мога да го опиша. Пичовете се бъзикат, освиркват ме, обаче аз си имам оправдание. „Колело се кара най-лесно, казвам, когато няма рамка. На «Балканче»-то на Гаргата е доста по-лесно защото е дамско и няма рамка“. Дали тези ми доводи свършиха работа. Мисля че не, защото от тогава все ме подиграваха, че не съм могъл да карам велосипед. А аз действително си можех, само че велосипед без рамка.