Същото лято се случи и още един инцидент. На поляната зад двора на баба Мица, Свинята си беше харесал един кон. Той имаше голямата слабост да тренира животни. След като изтренира една сюрия махленски помияри премина на коне. С брат си Гаргата бяха ходили много на цирк и май от там бе тая му слабост. Конят, за когото ще стане на въпрос, си пасеше мирно и тихо от една купа сено, дори беше вързан с дълго въже на един кол. Не бях сигурен дали тоя кон не беше на Цирка. Кой е Цирка ли? Ами оня, пияния каруцар, бащата на Гизенгата и на Петка. Казваха му Цирка защото като се напиеше и правеше цирк. Конят му обаче беше много интелигентен. Познаваше му навиците. Усетеше ли че е останал без управление, пускаше шестото си чувство за ориентация и се прибираше сам. Цирка в тоя момент или дремеше пиян на седалката или пък ако беше много пил, се излежаваше отзад в каруцарската платформа. И в двата случая сполучливо се прибираше у дома. Друг е въпроса, че в това състояние жена му винаги го пъдеше и той лягаше на пейката пред нашата кооперация.
Бяхме се събрали на поляната с двата велосипеда. Тренирахме скачане с велосипед над окоп. Бяхме виждали, че такива скокове ги правеше градския майстор-мотоциклетист Геренеца, по време на мотоциклетните състезания на пистата „Таскиното“, под хижата. Той ни беше кумир, защото при тия скокове не падна нито веднаж. Та пробвахме неговия номер с двата велосипеда, когато някой извика: „Свинята я ритна кон!“.
Спряхме тренировките веднага. Изтичахме към полянката и що да видим. Свинята лежеше на земята. Беше блед на платно. Едва дишаше. Някой изтича до магазина на баща му и не след дълго дойде линейка. Тогава се уплашихме истински. Мислехме си, че Свинята ще умре. Оказа се че е имал само две счупени ребра отпред, там където го беше ритнал коня. От тогава му стана като неписан закон. Наложеше ли се да тренира коне, тренираше ги само откъм главата, но никога откъм опашката. Та Свинята оживя, за наша най-голяма радост, а след като му мина пак започна да си яде по старому редовно боя. Тупаха го защото беше заядлив. Даже веднъж яде бой и от Цирка, тогава каруцарят по една случайност се оказа трезвен. Свинята беше примамил четиригодишната му дъщеря Петка с бонбони в мазето и и беше смъкнал гащичките. Наистина гадни номера мислеше пустата му Свиня. Що бой ядеше за тях, чет нямаше, но мисля, че си го заслужяваше, напълно си го заслужаваше.
Понеже стана въпрос за бой, ще си призная и един голям бой който ме би баща ми. Ловджийските набези с флоберката на Мишока така бяха изострили моята ловна страст, че в даден момент реших да се проявя в друго направление. Зад нашата кооперация непрекъснато се разхождаха много кокошки. Половината бяха на семейството на Мозъка. Мозъкови живееха в една розово боядисана къща зад кооперацията. Другата половина от кокошките бяха на баба Мица, една свадлива и креслива бабичка, почти преминала деветдесетте. Дворът на тая бабичка беше ограден с полуизгнили тарби и кокошките минаваха безпрепятствено през тях. Скитореха по цялата поляна. Минаваха и под прозорците на нашата кооперация. Та към тая перната гад беше насочено моето внимание, особено към едрия, червен, гащат петел. Имах идея и нали бях наивно хлапе, споделих я с моя най-добър приятел Гаргата.
— Гарга, казвам, ял ли си печен петел?
— Не, казва, какво имаш в предвид?
— Ами виждаш ли го оня гащатия, дето се мотае там с харема си? Навит ли си да го гепим?