— Как? — Почти навито се заинтригува от моята идея, Гаргата.
— Ела да видиш! — казах тайнствено и извадих от джоба си няколко едри царевични зърна и една макара с бял здрав конец. — Продупчваме зърното с губерач, нанизваме конеца през дупката и го връзваме с двоен възел за да не се развърже. Трябва обаче дивечът да се примами предварително с няколко зърна.
Побягнахме с Гаргата по стълбището към нашия апартамент, по това време живеехме на третия етаж. Отворих прозореца и двамата с него цъфнахме с напрегнати и очаквателни физиономии зад дузината саксии с мушкато. То мушкатото ни беше идеалната маскировка. Пуснах аз завързаното с конеца зърно между саксиите, а Гаргата хвърли надолу шепа с хлебни трохи.
— Кът, кът, кът… — закътках аз, всеизвестния зов за примамване на кокошата гад. Не вярвах, че нещата ще се развият така бързо по плана който бях съставил. Оказа се, че кокошките на баба Мица били много по гладни от онези на Мозъкови. Петелът отвърна на моя зов и се затича с лек и елегантен тръс към падащите трохи. За кратко време десетина кокошки начело с водача си се събраха под нашия прозорец. Па като започна едно кълване, стой та гледай. Чак на мене ми се докълва. Петелът се оказа твърде лаком и наивен. Първи откри зърното с конеца и без да се замисля го клъвна и преглътна.
Така-а-а! По нататък събитията се развиха светкавично. Гаргата беше инструктиран, в тоя момент да слезе и да хване дивеча. Кокошките, усетили някаква неясна угроза, се пръснаха на всички страни. Петелът обаче не мърдаше. Той стоеше някак уплашено учуден на едно място и от време на време търкаше човка о земята, може би с желание да се махне от нея тоя неприятен конец. Аз придърпвах леко нишката и при това той бе принуден дя я следва с нежелание. Гъргореше уплашено, тръскаше си гребена и поскачаше от страх. С Гаргата ликувахме от радост. Дивечът беше хванат.
Не бяхме обаче предвидили онова което щеше да последва. Сред буйната наша радост, вратата на стаята се отвори и влезе баща ми. Един негов поглед към нашето занимание, мигом го осветли за ситуацията. Пък като се започна една гонитба около масата, „Формула 1“ е блед пример за скоростта с която бягахме. Гаргата успя, да отвори вратата и да избяга надолу по стълбището. Аз пропуснах удобния момент и избрах второто скривалище, спасителната зона под леглото. Любимото оръжие на баща ми в такива случай, точилката, заигра като пръчката на мистър Сенко в цирк „Глобус“. Тя бръскаше пред мен, зад мен, а в повечето случаи по мен. Такъв бой не помня и досега. Той можеше да се сравни само с оня, когато бях откраднал трите лева от портофейла му и си бях купил кутия с шоколадови бонбони „Пияни вишни“. От този момент ловните ми страсти затихнаха напълно. Само от време на време, пламваха мимолетно когато Мишока ми даваше да гръмна с флоберката по някое врабче.
Лятото на шейсет и първа беше доста дъждовно. Летните бури идваха внезапно с пороен дъжд, който превръщаше улиците около нашата кооперация в непроходими реки. Събитията след една такава буря също си заслужават да се опишат. Шефа, който току що беше избран за секретар на гимназиялната комсомолска организация, имаше повод да черпи. Преди няколко дни беше излетял втория съветски космонавт Герман Титов. Не зная защо, но тогава това стана новата жизнена цел на Шефа. Започна да тренира за да стане космонавт. Купи си гирички, записа се в ученическия кръжок по гимнастика, започна да учи с настървение руски език. У тях можеше да се видят всякакви инструменти за тренировка на космонавти, от въртящ се стол, до мукавен скафандър. Гизенгата, дребното четиригодишно човече, беше непрекъснато у тях. Той го премяташе през главата си, под краката си и по тоя начин тренираше. За голямо учудване на всички хлапето „не казваше гък“ при тези упражнения, само се смееше и кикотеше весело и забавно. Шефа си имаше и друг личен адютант, Свинята. Понеже имаше много пришки по лицето, беше научил Свинята да извършва операции върху тях.
Беше ни много забавно когато видехме, как Свинята си измива ръцете бавно и внимателно като истински хирург. А след това с одеколон и памук той внимателно изстискваше една по една всичките тези младежки пришки по лицето на Шефа. Най-накрая Шефа удовлетворен ни поканваше на свои разноски на кино. Купуваше от близката сладкарница на всеки по едно пакетче слънчогледови семки за тренировка на зъбите и езика. Докато траеше филма люпехме семки и плюехме по главите на онези пред нас. В повечето случаи пачетчето семки свършваше още на кинопрегледа.
Тъкмо беше свършила лятната буря. Бяхме се събрали в хола на Шефа. Той погледна през прозореца, щракна с пръсти и заяви: „В кино «Лютибродски» дават филм с Луи дьо Фюнес! Тръгваме ли?“. Не чакахме втора покана. С бурни викове и свирене се изсипахме на улицата. Този актьор ни бе един от любимите, а да те водят безплатно на кино, това явление по онова време се случваше твърде рядко. Събухме си обувките, защото улиците се бяха превърнали в реки от дъжда и зацамбуркахме в посока към киното. Някъде около кръчмата на Тането водата се бе отляла. Стъпихме на тротоара и се затичахме още по-бързо. Бягахме боси с по една обувка във всяка ръка.