Лев Толстой
Ловът на мечки е опасен
Бяхме на лов за мечки. Случи се, че приятелят ми стреля срещу мечка; той я рани, но в меко място. Остана малко кръв по снега, а мечката си отиде.
Събрахме се в гората и започнахме да умуваме какво да правим: сега ли да тръгнем да търсим мечката или да почакаме три дни, докато тя легне от умора.
Започнахме да питаме селяните-мечкари ще можем ли да настигнем мечката сега. Един старец мечкар ни каза: „Невъзможно е, трябва да се даде възможност на мечката да се поуспокои; след пет дни може да се улови, а да се ходи след нея сега, само ще се наплаши, тогава няма и да легне.“
А един млад селянин мечкар спореше със стареца, като казваше, че може и сега да се догони: „В такъв сняг — каза — мечката не ще отиде далеч — мечката е тлъста. Сега още ще легне. Ако не легне, със ските ще я настигна.“
Приятелят ми също не искаше сега да я преследваме и съветваше да почакаме.
Пък аз рекох: „Какво да спорим. Вие правете каквото искате, а аз ще тръгна с Демян по следата. Ако я настигнем — добре, ако ли не — все едно: и без това няма какво да правим сега и още е рано.“
Така и сторихме.
Приятелите се отправиха към шейните и отидоха в селото, а ние с Демян взехме със себе си хляб и останахме в гората.
Когато всички си отидоха, ние прегледахме пушките си, запретнахме краищата на шубите си под коланите, за да не ни пречат, и тръгнахме по следата.
Времето беше хубаво, мразовито и тихо, но ходенето със ски беше трудно — снегът беше дълбок и ситен като прах. Снегът в гората още не беше се слегнал, а отгоре на това беше валяло в навечерието, така че ските ни на една четвърт, а някъде и повече потъваха в него.
Мечите следи се виждаха отдалеч. Виждаше се как мечката е вървяла, как на няколко места коремът й е затъвал и е изривала снега. Отначало вървяхме по следата в гъста гора, а след като следата ни отведе в рядка елова горичка, Демян се спря. „Трябва — каза той — да оставим следата. Мечката започна да присяда, да почива — вижда се по снега. Да се отдалечим от следата и да направим кръг. Само че трябва да се върви тихо, да не се вика, да не се кашля, иначе ще я подплашим.“
Отдалечихме се вляво от следата. Изминахме петстотин крачки, гледаме — мечите следи са отново пред нас. Тръгнахме пак по следата и тя ни заведе на пътя. Спряхме и се заоглеждахме в коя посока е тръгнала мечката. Някъде имаше отпечатъци на цялата мечешка лапа, а някъде — отпечатъци от селски цървули. Виждаше се, че е тръгнала към селото.
Поехме по пътя. А Демян казва: „Сега няма какво да гледаме на пътя: където се отклони надясно или наляво, ще се види по снега. Някъде ще кривне, няма да отиде в селото, я“.
Така изминахме една верста1. Забелязахме пред нас следи настрани от пътя. Гледаме — що за чудо! Мечешка следа, но не върви от пътя към гората, а от гората към пътя, пръстите към пътя. Аз казах: „Това е друга мечка.“ Демян погледна, помисли. „Не — рече той, — същата е, само че започна да ни заблуждава. Тръгнала е към гората заднишком.“ Отправихме се по следата. Ясно беше, че мечката е повървяла десет крачки от пътя заднешком, заобиколила е един бор и е тръгнала направо. Демян се спря и каза: „Сега вече ще я догоним. Няма къде другаде да легне освен в това блато. Да заобиколим.“
Започнахме обхода през гъста елова горичка. Аз вече се уморих, пък и стана по-трудно да се ходи. Я ще се натъкнеш, я ще се закачиш на хвойнов храст, я елхичка между краката ти ще се окаже, я ще връхлетиш върху някой пън или дървен труп, скрит под снега. Започнах да се запъхтявам. Свалих си шубата, а потта така се лее от мен. Пък Демян сякаш си плува на лодка. Ските му като че ли сами ходят. Нито ще се закачи за нещо, нито ще падне, пък и моята шуба метна през рамо и постоянно ме подканя.
Направихме обход три версти и заобиколихме блатото. Започнах да отпадам — ските ми се кривяха, краката ми се преплитаха. Неочаквано Демян се спря пред мен и замаха с ръка. Приближих се. Той се навежда, шепне и показва; „Виждаш ли как гласът на свраката се носи там, откъдето е минала мечката? Птицата я усеща отдалеч. Това е тя.“
Ние се отдалечихме, повървяхме още около една верста и отново попаднахме на стара следа. Оказа се, че сме направили кръг около мечката, а тя е останала вътре в него. Спряхме. Аз си свалих шапката, разкопчах се. Стана ми горещо като в баня. Целият бях мокър като мишка. И Демян беше почервенял, трие се с ръка. „Е — казва той — господарю, свършихме работа, а сега трябва да отпочинем.“
Червенината на залеза се провря между дърветата на гората. Седнахме да отпочинем върху ските. Извадихме от торбата хляба и сол; отначало си хапнах сняг, а след това хляб. Хлябът ми се стори толкова вкусен, колкото никога през живота ми. Поседяхме малко; вече започваше да се смрачава. Попитах Демян дали е далеч селото. „Има 12 версти. Ще стигнем през нощта; а сега трябва да починем. Я си обличай шубата, господарю, иначе ще настинеш.“