Демян начупи елови клонки, покри снега, направи постеля и ние легнахме един до друг, като сложихме ръце под главите си. Не помня как съм заспал. Събудих се след около два часа. Нещо изпращя. Така дълбоко съм заспал, че бях забравил къде се намирам. Огледах се — що за чудо? Къде съм? Някакви бели палати над мен с бели стълбове и всичко искри. Погледнах нагоре — някакви бели шарки, а между тях блестящ черен свод и горят разноцветни огньове. Огледах се и си спомних, че сме в гората и че съм взел дърветата, покрити от сняг и скреж, за палати, а за огньове — звездите, трептящи между клоните.
През нощта беше паднала слана: скреж имаше и по дърветата, и по шубата ми. Демян също беше целият в скреж и от дърветата се сипеше скреж. Разбудих го. Сложихме ските и потеглихме. В гората е тихо; чува се само как ние се движим по мекия сняг, тук-там дърво ще пропука от студа и пукотът ще отекне в цялата гора. Само веднъж близко до нас нещо живо зашумя и побягна. Помислих, че е мечката. Приближихме се до мястото, откъдето се носеше шумът, и гледаме: следите заешки и трепетликите огризани. Зайците са се хранили.
Излязохме на пътя, превързахме си ските и тръгнахме. Вървеше се леко. Ските се пързалят, дрънчат силно след нас по отъпкания път, снегът под ботушите поскърцва, студеният скреж полепва по лицето. А звездите покрай клоните сякаш бягат насреща ни, светват, угасват, като че ли цялото небе трепти.
Пристигнахме в селото. Приятелят ми спеше. Събудих го. Разказахме му как сме заобиколили мечката и наредихме на хазяина да събере сутринта селяни, които да подгонят звяра към нас. Вечеряхме и легнахме да спим.
От умора сигурно щях да спя до обяд, но приятелят ми ме събуди. Скочих на крака — гледам приятелят ми вече облечен, занимава се нещо с пушката.
— А къде е Демян?
— Той отдавна е в гората. Вече е проверил обкръжението, беше тук, а сега поведе хората, които ще подгонят звяра.
Измих се, облякох се, заредих пушката си; седнахме в шейните, потеглихме.
Студът беше силен, тишината — пълна и слънцето не се виждаше; имаше мъгла и сланеше. Возехме се по пътя около три версти, стигнахме гората. Гледаме — долу в ниското се синее дим и стоят хора: мъже и жени със сопи.
Слязохме, запътихме се към хората. Мъжете седнали, пекат картофи, шегуват се с жените.
И Демян беше с тях. Преди това той беше поставил тридесет души мъже и жени по кръга на вчерашния ни обход. Те бяха наредени един след друг като по нишка — виждаха се само до кръста, — навлезли в гората. Тръгнахме с приятеля ми по следите им.
Въпреки че пътечката беше отъпкана, тежко се вървеше; затова пък нямаше къде да се пада — сякаш вървиш между две стени.
Така извървяхме половин верста; гледаме — Дамян вече бяга на ски към нас от другата страна, маха ни с ръка да отидем при него.
Настигнахме го. Той ни показа пусиите. Застанах на определеното ми място. Огледах се. Вляво — висока елова горичка. През нея се вижда надалеч и зад дърветата се чернее един селянин. Срещу мен — гъста млада елова горичка, висока един човешки ръст. Клоните на дърветата са увиснали и прилепнали един до друг от сняг. По средата на горичката пътечката е засипана със сняг. Тази пътечка идва право към мен. От дясната ми страна — също такава гъста елова горичка, а в края й — полянка. Виждам, че на тази полянка Демян е поставил на пусия приятеля ми.
Прегледах цевите на двете си пушки, отворих спусъците им и започнах да преценявам къде е по-добре да застана. На три крачки зад мен се извишаваше голям бор. „Я да застана до бора, а пък другата пушка ще подпра на него.“ Тръгнах към бора, затънах до над коленете, отъпках площадка аршин и половина около дървото и се настаних там. Едната пушка бе в ръцете ми, а другата с отворен спусък опрях на бора. Извадих ножа си и го поставих така, че в случай на нужда да мога лесно да си послужа с него.
Тъкмо се настаних, чувам, че Демян вика в гората: „Тръгна! Започна да ходи! Тръгна!“ След като той извика, от обкръжението закрещяха селяните с различни гласове: „Тръгна! У-у-у-у!…“ — викаха мъжете. „Ай! И-их“ — се провикваха жените с тънките си гласове.
Мечката вървеше по кръга. Демян я гонеше. Навсякъде около нас хората викаха, само аз и приятелят ми стояхме, мълчахме и не мърдахме — чакахме мечката. Стоя, гледам, чувам как сърцето ми бие. Стискам пушката, потръпвам. „Ето сега — мисля си аз — ще изскочи, ще се прицеля, ще стрелям. Тя ще падне“. Изведнъж отляво, но още далече чух, че нещо се въргаля в снега. Поглеждам към високата елова горичка: на 50 крачки зад дърветата стои нещо черно, голямо. Прицелвам се и чакам, мисля си — няма да се приближи. Забелязах, че животното мръдна с уши, обърна се и тръгна назад. Отстрани го виждах цялото. Едро зверище! От възбуда се прицелих. Хлоп! — и чувам как куршумът ми се удари в дървото. Виждам през барутния дим, че моята мечка тича назад и се скрива в гората. „Ех — мисля си, — не ми провървя, сега вече няма да ми излезе; или приятелят ми ще й стреля, или ще се натъкне на мъжете, но не и на мен“. Стоя, заредил съм си отново пушката и слушам. От всички страни крещят мъжете, но отдясно, недалеч от приятеля ми чувам съвсем неочаквано някаква жена да крещи: „Ето я! Ето я! Насам! Ой, ой! Ай, ай, ай!“