Александър Бакалов
Ловувам, следователно...
Валеше.
Не капки, а плътни водни струи носеха небесно послание на изстрадалата земя. Петима мъже газеха до колене във вода и заливаха неприветливата природа с поток от цветисти ругатни на няколко езика. И трябва да се отбележи, че дъждовният еквивалент на словоизлиянията им без съмнения би накарал гореспоменатата буря да изглежда смешна.
— Ще се издавим — отбеляза Джентълмена, докато опитваше да нагласи чадъра си така, че главата му да остане суха.
— Няма — успокои го Сянката, — носим лодка.
— Само си я носим — не мирясваше Джентълмена. — Откак Снежинката спа в нея, гуменетката за нищо не става.
— Хей, чадърджийо, като знаеш много, другия път ще се сгуша при теб. Не стига, че натъпка оборудването си в моя спален чувал, за да…
— Млък! — изръмжа Тъмния. — Как не ви се напълниха устите с вода, бре! Вчера ми свърши аспирина и искрено моля да не предизвиквате главоболието ми.
Замълча за няколко секунди и добави:
— И без това до няколко минути дъждът ще спре.
В интерес на истината, позна.
Двестакилограмовият негър, известен като Снежинката, изстиска с професионални движения необятната си парка и се озъби на озарилото небосвода огнено кълбо, познато като слънце:
— Да ми я изсушиш, иначе…
Тъмния с усмивка го изчака да просне дрехата си на скалите и му подаде черния шлифер и ризата си. После приближи до Шепота, приклекнал до някаква машинария с малко екранче.
— Къде сме?
Дългите пръсти на локаторчика се плъзнаха по окъпания в зелена светлина монитор.
— Тук — каза тихо. — Скоро ще го настигнем.
Тъмния отметна назад дългата си черна коса и изръмжа доволно.
— Много се извинявам за безпокойството, но трябва да видя документите и ловните ви билети.
Малкото светещо кълбо, на което принадлежеше горното изказване, се отдръпна няколко метра назад и увисна неподвижно във въздуха. Сянката се материализира и извади от чантичката на кръста си разноцветни хартийки. Кълбото се приближи, за да ги огледа.
— Мда… Май всичко е наред. Разрешителните ви са за още седмица. Успяхте ли да хванете поне един?
— Не, но сме на път — гордо потупа огромната си пушка Снежинката.
— Пожелавам ви успех — рече летящата машинка. — Нещо много са се навъдили напоследък.
— Мерси — поклони се леко Джентълмена.
— Учтив до гроб — прошепна Шепота на Тъмния и двамата се захилиха.
Джентълмена оправи възела на вратовръзката си.
— Добре ли е?
Снежинката избърса потта от челото си с парцала, с който почистваше оръжието си.
— Чудя се, как ли се обличаш за официално парти, щом това са ти дрехите за лов. Някой ден ще взема да мина през клуба ти за чаша уиски…
— Чай!
— С коняк!
— Става. Сериозно, как ми стои вратовръзката?
Гръмотевичен тътен заглуши отговора на негъра, което, предвид културния тон на тази история, вероятно беше за добро. Погледите на петимата се отправиха в посоката, откъдето дойде звукът. Фантастичен поток светлина разкъса черната плът на нощта, откри за миг лицето на спящата земя и се разби на милиони блестящи късчета, които се пръснаха във всички посоки.
Гледката сама по себе си беше прекрасна, а фактът, че нашите герои можеха да й се наслаждават от достатъчно далечно разстояние и от безопасно за тях място, я правеше направо изумителна. Така или иначе, първата реакция закъсня с близо минута.
— Вулкан? — усъмни се в очевидното Тъмния, без да откъсва очи от заревото.
— Да — потвърди Шепота. — Вулканично изригване на 28,7 километра от сегашното ни местоположение.
Джентълмена потри брадичката си.
— Дали…
— Разбира се! — ухили се Тъмния. — В нас се цели, копелето му с копеле. Надушило ни е.
— Ако не си оправи мерника, скоро ще надуши барут — изръмжа Снежинката.
Отблясъците от далечния пожар танцуваха по цевта на пушката му.
— Две вулканични изригвания, един ураган, две наводнения и три земетресения, последното от които за малко не ни довърши — броеше на пръсти Джентълмена.
— Верни са ти сметките — плясна го по рамото Тъмния. — Само не разбрах, оплакваш ли се, или се хвалиш…
— Чудя се. Нали уж даваме грешни пари, за да ловуваме, без да вредим по никакъв начин на майката природа? Само дето онова чудо, дето го гоним, разказа играта на екологията в мерака си да ни спре.
— К’во си се загрижил… Нали се КЕФИШ! — извика Снежинката.
„КЕФИШ! КЕФИШ!“ — потвърдиха отвесните стени на каньона.
— Ако бяха останали зайци или сърни — продължи той, — да не си мислиш, че щяхме да се трепем за оня?