Винаги оставях колата си под навеса до хотел „Русия“, при северния вход. Заключих я, направих две крачки и не щеш ли — покрай мен минава бял фолксваген, а от него изскачат някакви цивилни…
Познавах този фолксваген — и аз съм ходил с него и с тази група на задържане. Със същата бяла кола карахме освободените заложници. И — каква ирония! — с нея прибират и мен! Видях Боря Дицеев. Извади документа и извика: „ФСБ! Арестуван сте.“ Грубо извиха ръцете ми назад. Първата ми мисъл беше — ето, виждам Боря. С него бяхме в добри отношения. Често сме ходили на операции, имал съм му абсолютно доверие, и той също. А сега ми извива ръцете. И моят Боря вади удостоверение от ФСБ и крещи: „Арестуван сте.“ А аз стоя и се усмихвам.
Другите се развикаха: „Той има пистолет, вземете му пистолета.“ Казвам нямам пистолет. Започнаха да ме удрят. Два-три пъти ме удариха по гърба. Питам ги: „Какво, олекна ли ви сега?“ Някой се обади: „Не го бийте.“ Качиха ме във фолксвагена. Вътре седеше следователят. Той ми каза: „Арестуван сте.“
Попитах го: „А в какво съм обвинен?“
„Преди година и половина при задържане сте превишили длъжностните си пълномощия.“
Показа ми постановлението за задържане под стража.
— Къде те закараха?
— Във военната прокуратура, при следователя Барсуков. Вече бях чувал за него. В началото на март бях ходил в командировка и при едно обаждане до вкъщи тъща ми каза: „Търсеше те някакъв Барсуков.“ Тогава първо си помислих, че може да ме е търсил Михаил Иванович Барсуков, бившият директор на ФСБ, познавах го лично. Попитах тъща си: „Как се представи?“ — „Сергей Валериевич Барсуков от военната прокуратура.“ Това е било на 3 март. А после, когато се върнах от командировка, около 10 март, веднъж ме спря старши лейтенант Латишонок, мой бивш подчинен, и каза: „Викаха ме в Главна военна прокуратура и поискаха да дам показания — да пиша, че си бил някого.“ — „И ти какво, Костя?“ — попитах го.
Той отговори: „Не го написах. Та ти не си бил никого. Започнаха да ме заплашват, че щели да ме тикнат в затвора — пиши, та пиши.“
Между другото, Латишонок каза това и във военния съд. Каза го точно така: „Следователят ме заплаши с арестуване и настояваше да дам показания срещу Литвиненко.“
Та да се върнем към арестуването. Закараха ме в Главна военна прокуратура, сложиха ме да седна срещу следователя, а тук бяха вече и служителите, които ме бяха задържали. Белезниците здраво стискаха ръцете ми. На няколко пъти помолих: „Разхлабете белезниците, ръцете ми се подуха.“ А после дори имах белези по китките. „Не. Така ще седиш.“ Казах им: „Ако не ми свалите белезниците, няма да говоря.“ Барсуков даде команда и ми свалиха белезниците. Влезе генерал-майор Баграев. С морска униформа и златна верижка на врата (сега той е адвокат на Гусински). Винаги са ме смайвали тези дрънкулки по хора с военна униформа. И той казва: „Какво, арестуваха ли те?“
Отговорих: „Както виждате, седя пред вас, другарю генерал, значи са ме арестували. Само не разбирам за какво.“
„Сега всичко ще ви обяснят — успокои ме генералът. — Къде са ключовете от жилището ви?“
Избухнах: „Какво, обиск ли ще правите?“ — „Отговаряйте на въпросите ми.“ Отвърнах вбесен: „Вижте какво, нямам намерение да отговарям на въпросите ви.“
Започнаха да ме претърсват. Пребъркаха чантата ми, извадиха два бележника. Баграев грабна единия, започна да го прелиства, а там има много имена. Зачете: Валя Юмашев, Борис Березовски. И каза: „Какъв човек сме пипнали! Каква едра риба! И какво, всичките ли ги познаваш?“
Пак попитах: „В какво съм обвинен?“ Барсуков ми показа постановлението за привличането ми под наказателна отговорност в качеството на заподозрян и постановлението за задържане под стража. „Сега — каза Барсуков — ви предлагам да дадете показания.“ — „Сергей Валериевич, няма да давам показания. Ако обичате, дайте ми адвокат и тогава ще работим.“ — „Обаче знаете ли, Александър Валтерович, били сте идентифициран.“ — „Обяснете ми — ако съм набил някого, защо той е мълчал година и половина, никъде не е отишъл, не се е оплакал?“ — „Не биваше — казва — да давате пресконференция.“
— Каза ви го така, направо?
— И веднага добави: „Защо отидохте в телевизията? Да ви е молил някой? Да си бяхте кротували. А вие отидохте на пресконференцията и тъкмо от екрана са ви идентифицирали.“