Помолих да ме приберат. Изведоха ме от дворчето и ми казаха: „Друг път не искай да те прибираме преждевременно, не е редно.“ Там те извеждат на разходка по схема. Законът не позволява да се разхождаш по-малко от определеното.
— Защо говориш за ограниченото пространство, та нали са ти отнели свободата?
— Знаеш ли, колкото и да е странно, но кой знае защо, именно след арестуването ми се почувствах някак вътрешно свободен. Като при скок с парашут. Свободен полет. Късно е да се страхуваш, по-лошо няма да стане. В затвора те лишават от въздух, от храна, от човешко достойнство, но не и от свобода — именно затова се опитват да те прекършат, та да ти отнемат и вътрешната свобода.
— А за какво си мислеше, докато беше затворен в единичната килия?
— Няма да повярваш, но най-обидното беше, че ме бяха вкарали в затвора заради жалба на човек, когото бях задържал за въоръжен грабеж и отвличане на хора. По-добре да ми бяха подхвърлили патрони. Могат да се измислят различни претексти, за да бъде затворен един човек. Но да го арестуваш, задето е изпълнявал дълга си?… За мен, оперативния работник, това беше просто ужасно. Сигурно звучи наивно, но в затвора аз „доузрях“, седях и си мислех: държавата няма право да затваря човек, който й служи. Това не може да се прави.
Когато излязох от затвора, моите бивши сътрудници ми казаха, че направлението, което бях ръководил, вече не се занимава с нищо. Именно с такава цел „организирал“ работата на отдела неговият началник Сергей Илич Музашвили. Оперативен работник тръгва из града и го питат: „Къде? Защо?“ — „Имам среща с агент.“ — „Я стига! Литвиненко ей докъде се докара от много работа — прибраха го на топло. Зарежете това, вземете да прочетете някой вестник…“ — „Но нали трябва да получаваме информация!“ — чудят се служителите. А началникът: „Вземайте вестниците и си пишете сведенията — журналистите знаят повече от нас.“
— В Лефортово разрешиха ли ти свиждания?
— Да. Идваше жена ми. Два пъти месечно по един час. Разговаряхме през решетка и пластмасова преграда, само по телефона. От наивност жена ми веднъж се опита да каже нещо без апарата, веднага я скастриха: „Говорете по телефона.“ Маруся се учуди: „И така се чуваме.“ Наложи се да й обяснят, че разговорите ни се записват.
— Докато беше в затвора, как се издържаше семейството ти?
— При първото ни свиждане Марина ми каза: „Борис ме покани и ми предложи помощ. Какво да правя?“
— Казах й: „Марина, аз вече не съм подполковник. В затвора съм. Именно сега ще разберем кои са приятелите ни. Не отказвай помощ.“
Първото ми семейство, където имам две деца, и второто, с което живея синът ми Толик, Марина — всички останаха без средства за съществуване. Жена ми работеше, но заплатата й беше нищожна. Детето беше малко, трябваше да се занимава с него. Отказаха да ми изплатят заплатата. И до ден днешен нищо не съм получил, а те ми я дължат. Лежах в затвора, бях оправдан — държавата трябва да ме обезщети за принудителното отсъствие от работа. По закон. Но те си присвоиха дори тези пари. Пенсията, която ми определиха, получих за пръв път, когато излязох от затвора.
Докато бях в затвора, много хора са помагали на семейството ми, не само Борис.
— Никакви спестявания ли нямаше?
— Нищо. Абсолютно нищо.
— Ти замина с жена си и сина си, а какво става с първото ти семейство?
— С моите по-големи син и дъщеря съм разделен не по собствена воля. Те са там, а аз — тук. Сега поне мога да им помогна. По-лесно е да го правя от Англия, отколкото от затвора.
Синът ми отива в казармата. Майка му плаче. Какво мога да кажа на сина си?…
Вчера в телефонен разговор дъщеря ми помоли да й пратя кожухче и за късмет едни познати заминават за Москва. Бързо намерих кожухче, но изникна проблем. Колко високо може да бъде едно десетгодишно момиче? Не съм я виждал две години. Купих по-големичко, да има резерв. Интересно, колко ли трябва да порасне, за да й стане таман?
А колко се тръшкаше Путин по телевизията, че не съм плащал издръжка на първата си съпруга.
— Какво, лично Путин е говорил за това по телевизията?
— Да, след като говорих на пресконференцията, трябваше да ме орезили. Каза, че към него се обърнала съпругата на един от участниците в пресконференцията. Била е първата ми съпруга Наталия. Вярно, не лично към него, а към Мадекин, офицер от Управлението по собствената сигурност, който е водел оперативното дело срещу мен, събирал е компромати. Те сами са я извикали и са я помолили да се оплаче.
Защо трябваше Путин да падне толкова ниско, че да прибягва до лъжи? Всички прекрасно знаеха, че си плащам издръжката.