— Може би Путин е бил подведен от сътрудниците си?
— Та тя им е занесла всички квитанции! Те са й ги взели. И до ден днешен не са й ги върнали. Директорът на ФСБ не е някаква си пешка, можел е да провери… Но разбери, те не са имали нищо друго срещу мен!
— Бившата ти съпруга разбирала ли е, че с лъжата си те доубива?
— Да. Но са я заплашили. После тя плачеше: „Страх ме е, аз съм самотна жена, те ме заплашваха.“ Та те дори са я накарали да напише в жалбата си: „Ако с мен и децата ми се случи нещо, моля за това да се смята виновен бившият ми съпруг.“ Защо федералната служба за сигурност е трябвало да кара една жена да пише такива неща?
Изгубили са елементарен човешки срам. „Наталия — казвам, — ти разбираш ли на какво са способни тези хора? Ти предварително си ги насочила към мен. Не дай си Боже да стане убийство или да осакатят някого от вас — виновният вече е посочен…“
— Кого другиго са викали?
— Освен престъпниците, които съм вкарвал в затвора, те са привиквали за разпити всички мои роднини и родителите на жена ми, много близки приятели. Търсели са под вола теле. На два пъти съм печелил дела срещу данъчната машина. Много мислих за това в затвора. Време имах колкото щеш. Преравях в паметта си цялата ни семейна история. Тя е някак печална. Защото аз знам родословното си дърво от 1822 година насам. Между другото при обиска прокуратурата иззе записките ми по моето родословие. Защо? Диваци такива! Ако кажа това на английските, на френските юристи — ще си умрат от смях.
— Казват, че голямото се вижда от разстояние. Или от високо. А как е от ямата?
— Разхождах се тук из Лондон, видях паметника на Оскар Уайлд. На него е изписан един цитат: „Всички сме в яма, но някои от нас виждат оттук звездите.“ Та това е то — който не е бил в затвора, не знае… що е звезди.
— А какво общо имат тук звездите?
— През лятото в килията е горещо. Има дни, в които температурата стига до четирийсет градуса. Няма въздух. Успях да получа разрешение да проветрявам килията и започнаха да ни отварят прозореца за четири часа седмично. В края на лятото се мръква рано. Моят съкилийник веднъж дълго гледа през прозореца и каза: „От три години не бях виждал звездите.“
— Имаше ли приятели в затвора?
— В затвора няма приятели. В затвора си сам. Ако започнеш да търсиш приятели, си загубен. Преди затвора бях воювал. Войната е нещо страшно. Но затворът е по-страшен. На война до теб е другарят ти, рамената ви се опират. Там е цялата разлика.
Но в затвора не бива да се страхуваш от арестантите. Трябва да се страхуваш от властта.
— Говориш така, защото си бил в петзвезден затвор. За ВИП личности.
— После лежах в Бутирка.
— В обща килия ли?
— Бях в килия, където лежат бивши служители на милицията, на прокуратурата.
— А в Лефортово слагаха ли други хора в килията ти?
— Да. В Лефортово лежах с хора, осъдени за най-тежки престъпления. И никой от тях не криеше, че са агенти на ФСБ вътре в килията, провокатори.
— Е, ти и без това си го знаел.
— Разбира се. Казвах им, че като изляза от затвора, от любопитство ще взема да прочета агентурните им досиета — нали за пари сега всичко може… Започнаха да се страхуват от мен. После ме извика началникът по оперативната част: „Защо разправяш, че агентите имали досиета? Нали знаеш, че за действащите в затвора не се завеждат досиета?“
Аз пък знам, че за такива не само непременно трябва да се заведе досие, ами и без подпис за сътрудничество не могат да бъдат използвани като агенти.
— Така е по закон ли?
— По заповед от ФСБ. Нещо повече, агент отвън (тоест неосъден) не може да се вкарва в килия без неговото писмено съгласие. А без подпис за сътрудничество не може да се вербува арестант или затворник. Там има и хора, които се съгласяват да влязат, без да са осъдени, и такива, които са вербувани вече като затворници. Но не ми се спореше с офицера. Той сигурно си мислеше, че не знам техните порядки.
— И те драговолно ли се съгласяват да вършат такава работа?
— Различно. Едно е да гниеш в Бутирка, друго — да доносничиш в Лефортово. Затворът чист, подреден, няма воня, макар че там има страхотен морален натиск. А човекът, когото „разработват“, за когото доносничат, е зле навсякъде.
Руският затвор не наказва, а прекършва човека. Лефортово — морално. Бутирка с тежките условия.
Лефортово е изолатор със строг режим за лица, чиито дела се водят от Държавна сигурност: шпионаж, сериозни икономически престъпления. Аз пък бях затворен там „по подозрение, че съм ударил“. Помислете само — какъв абсурд. Защо именно там ли? Защото Лефортово прекършва морално. Там стените излъчват отрицателна енергия! Защото навремето това е бил затвор за инквизиции. Разправят, че над Лефортово и птици не летели. За осем месеца само два пъти при разходките видях птица. Уж ти говорят учтиво. Но денонощно до теб има агент, постоянно хленчи и се вайка, че било безполезно да се съпротивляваш, системата била силна, смири се, признай си…