Изабел Абеди
Луциан
На Алекс Лойек
(1965–2001)
Първа част
Едно
Вечерите в сряда си бяха само за нас — за Яне, Врабеца1 и мен.
Още от времето, когато бях малко момиченце, ние трите прекарвахме заедно тази вечер от седмицата — с изключение само на ваканциите — на едно и също място: вкъщи, в Хамбург, на улица „Райнвилетерасе“ 9.
Идеята беше на Врабеца, Янената спътница в живота. Наскоро, след като се премести при нас, Врабеца обяви вечерта в сряда за Ladies’ Night и дори за случая донесе и корона. Беше от пластмаса, с пъстри стъклени камъчета, от отдела за играчки на магазина, в който работеше тогава.
Врабеца беше и тази, която определи правилата на Ladies’ Nights: тази, която беше наред, трябваше да носи короната и да определи как да прекараме вечерта. Единствените условия бяха: трябваше да е нещо, което да правим заедно и да не струва пари.
Бях на четири годинки, когато си устроихме първата Ladies’ Night и аз първа трябваше да сложа короната. Наистина се почувствах царица и назначих Врабеца и Яне за свои камериерки. Яне трябваше да ми приготви любимото ястие, палачинки с горещ шоколадов сос. На Врабеца пък наредих да ми нарисува фантастични животни: дракони, еднорози и грифони, които накрая оцветихме заедно.
В един момент короната изчезна или просто престанахме да си я слагаме. Но Ladies’ Nights си останаха и с годините се превърнаха в ритуал, от който се лишавахме само когато се случваше нещо много сериозно.
Междувременно станах на шестнайсет и тази сряда беше ред на Яне да реши какво ще правим през тази Ladies’ Night. Мотото на вечерта беше: „разчистване“.
И двете с Врабеца силно изохкахме, когато Яне отвори огромния долап в таванското помещение, но тя почука по въображаемата си корона и оповести:
— Не е вредно да се поотървем от миналото. И така, без възражения, ladies! Захващайте се с вехториите.
Навън бушуваше есенна буря. Удряше като с ледени пръсти по стъклата, но тук горе, под покрива, беше топло и много уютно. Яне беше запалила свещи, от тонколоните звучеше Лунната соната на Бетовен, любимия композитор на Яне, а от кухнята се носеше аромат на пресен ябълков щрудел.
Таванът заемаше цялата горна част на нашето жилище и една поразклатена вита стълба го отделяше от долните стаи. Татко беше рендосал и лакирал дървения под още преди години. Всички обичахме това помещение. То беше нашата семейна дневна, а официалната ползвахме всъщност само когато ни идваха гости. Тук горе имаше по нещо от всяка една от нас. Аз си бях пожелала канапето с многото възглавници, на което бяхме прекарали безброй вечери с любимите си филми. Стайната липа, която вече беше пораснала чак до напречната носеща греда, Яне купила при раждането ми. Тогава била съвсем мъничко растенийце. Яне се грижеше също в голямата стъклена ваза всяка седмица да има свежи цветя. От Врабеца бяха старият грамофон и рафтът с огромната колекция грамофонни плочи. Мебелите ни, повечето от битака за антики, Врабеца и Яне изнамираха заедно, като Яне беше поела пазарлъка по смъкване на цените им, а Врабеца ги реставрираше. Единствената наследена мебел беше писалището, останало от прабаба ми, на което по-рано Яне си пишеше епикризите.
До писалището на тежка месингова верига висеше птичи кафез. В него живееха Джон Бой и Джим Боб. Двете вълнести папагалчета майка ми беше получила подарък от неин бивш пациент. На трийсет години папагалчетата бяха вече зрели господа, а грижите, които Яне полагаше за тях, бяха затрогващи. Врабеца, за разлика от нея, мразеше затворени в клетка животни. Тя наричаше нашите птички „пандизчиите“, при което винаги беше удостоявана от майка ми със зъл крив поглед.
Джим Боб си беше пъхнал човката под крилото с настръхнала перушина, докато Джон Бой наблюдаваше любопитно отвисоко как клечим пред планината от вехтории и спорим от кои вещи можем, или по-точно казано, от кои не можем да се лишим.
— Не! — крещеше Врабеца с пълно гърло.
Тя направи бърз скок, като се опита да изтръгне от ръката на Яне едно ухилено гумено джудже със синя шапка, което майка ми тъкмо се канеше да пусне в кашона с надпис: „Goodbye Ladies“.
— Как така не? — Яне местеше изумен поглед от Врабеца към джуджето.
— Ами защото лакомникът Антон ми носеше късмет в детството — викна Врабеца възмутено. — Само през трупа ми ще отиде на битака.
Тя хвана Яне за китката и започна да я гъделичка, докато майка ми се предаде, смеейки се, и изпусна гуменото джудже.