Разказах на Фей за появата на Тайгър в новото ми училище. Тя реагира както вчера, когато бяхме на плажа. Просто слушаше, без да коментира. Едва когато й разказах за романа на Ловел, лицето й изрази някакво чувство.
Тя изглеждаше зла, наранена, като че ли държането на Тайгър я беше засегнало лично. За момент ми се стори, че иска да спре колата. Но тя отново натисна педала на газта.
— Това граничи с мъчение — каза, като не отместваше поглед от шосето.
— Само се питам защо — измърморих аз. — Какво иска той от мен?
Фей извърна лице към мен.
— Трябва сама да разбереш — отговори ми тя. — И ако не успееш да си изясниш, ще ми се обадиш. По всяко време — обещаваш, нали?
Кимнах и си помислих, че Фей е дар божи.
Четвъртият час, точно преди почивката за обяд, беше по английски. Когато Тайгър влезе в класната стая, той веднага мина на темата и се осведоми, усмихнат самодоволно, как сме се справили с нашите критики.
Вдигнах ръка.
— Да? — Тайгър ми се усмихваше с високо вдигната вежда.
— Какво ще каже бъдещата литературна критичка за произведението? Добро? Лошо? Какво ще чуя?
Станах от мястото си и тръгнах към катедрата на Тайгър. Бях наясно, че моите съученици ме зяпат, но изобщо не ми пукаше.
— Лично аз намирам това литературно произведение изключително интригуващо — изсъсках. — С голямо удоволствие ще поговоря с Вас за него. А що се отнася до литературния критик… — извадих литографията от чантата си и я сложих върху катедрата, — … може би е имало друга причина да напада писателя? Възможно е Уилям Алек Рийд да е искал да си отмъсти за нещо?
Тайгър изобщо не изглеждаше изненадан. Той повдигна рамене и ми се усмихна с ироничната си усмивка.
— Защо не продължим този разговор на четири очи? — попита той. — Ела след часа в кабинета ми. А сега, ако обичаш, се върни на мястото си.
Двайсет и осем
Кабинетът на Тайгър беше малко, старомодно обзаведено помещение с библиотека, едно тапицирано кресло и писалище от тъмно дърво, зад което се настани учителят ми по английски. Миришеше на тютюн.
Тайгър си сипа чаша чай, запали цигара и се облегна назад. Поех си въздух, за да потисна проклетото хълцане. Започна се, когато последвах Тайгър сред шушукането на съучениците си, и явно се дължеше на това, че белият ми дроб се беше заел само с вдишване, докато издишването ставаше на кратки болезнени порции.
Сложих листа с гравюрата върху масата.
— Какво правите тук? — попитах сподавено. — Какво означава този ръкопис? Защо четохте от него? Защо точно този пасаж? Какво знаете…
Поех въздух. Сега отново се разхълцах, така че последните думи успях само да ги прошепна.
— Какво знаете за мен?
Тайгър отпи от чая си, като ме погледна развеселен как скръствам ръце на гърдите си.
— Да започнем поред — каза той. — Искаш да знаеш защо съм тук. Е, да го кажем простичко: ролята на твоята скромна личност не е без значение. Що се отнася до ръкописа… — Тайгър се поусмихна, — намерих, че мястото и поводът са подходящи. Какво знам за теб… — той отново отпи от чая си, — … за това ще поговорим по-късно. Но както виждам, си направила домашното. Освен това си намерила и едно хубаво произведение на изкуството — Тайгър извъртя литографията така, че сега я виждаше на обратно. — Откъде я имаш?
Потиснах ново изхълцване и почуках с пръст върху русия мъж.
— Вие знаете кой е той — отвърнах. — Вие знаете историята, която се е разиграла между тези двама мъже.
— О, да — отвърна Тайгър. — Знам я. Русият „Сънибой“ е Уилям, а тъмнокосият — Амброуз. Двамата биха били добри приятели. И дори бяха в началото. Амброуз обичаше да пише хубави разкази, а Уилям пък обичаше да ги чете.
Тайгър замислено прокара пръст по горната си устна.
— Твоят прадядо беше изключително запленен от разказите на Амброуз и имаше значителен дял за известността му. Защото неговите първи отзиви бяха химни на възхвала, с които направи произведенията на Амброуз популярни и достъпни за широката публика. Докато накрая друг вид любов не се изпречи на пътя им.