— Мистър Тайгър беше ли тук? Той ме повика.
Думите ми заседнаха в гърлото.
Секретарката се усмихна.
— Ще дойда по-късно — каза тя и се изнесе от стаята.
Тайгър изчака вратата да се затвори.
— Приятно, нали? А и толкова практично.
— Кой сте вие? — попитах отново.
Този път той ми отговори:
— Сега — каза и усмивката му стана тъжна — съм нещо като провалил се спътник. Придружител, който не е успял.
— Какво не е успял?
Внезапно пред мен се появи следната картина: Тайгър на погребението на хамбургската артистка, който стои под дървото и аплодира.
— Да спаси своя човек — довърши той изречението. — Не успях да спася моя човек. И така, на Амброуз Ловел беше съдено да получи вечен покой, а на мен — вечен живот. И да отговоря на предишния ти въпрос: аз съм нещо като Дориан Грей от романа на Оскар Уайлд. — За момент тираничната му усмивка се появи отново, когато допълни: — Може би не така добре изглеждащ.
Не го изпусках от очи.
— Разкажете ми вашата история — казах и в гласа ми прозвуча нещо чуждо, което аз самата не разбирах. Представих си наточен нож с тънко острие. Преди малко беше в ръката на Тайгър, а сега го държах аз.
— Разкажете ми историята си — казах аз. — От началото до края.
Тайгър ме прониза с поглед чак до мозъка, но аз не отместих очи.
— В началото — започна той — човек се ражда. Но не сам. С всеки човек на този свят се появява второ същество, което го съпътства. От раждането… до смъртта. — Тайгър изпусна ново кълбо дим и проследи безмълвния му танц във въздуха, докато се стопи. Остана само горчивият мирис в стаята.
— Искате да кажете нещо като… ангел?
Въпросът излезе от устата ми, но прозвуча така, като че не аз го бях задала.
Тайгър направи гримаса, сякаш го бях обидила.
— За съжаление ще трябва да те разочаровам, душичко — отговори той. — Съществата, за които говоря, не размахват мощни криле в безкрайните простори. Ако трябва да съм искрен, те изобщо не летят. Не носят нито бели божествени одежди, нито заслепяват земните със сияещ лик. Те дори не се реят наоколо, за да вдигат с невидими ръце паднали от дърветата сополанковци, нито пък изпращат осеняващи послания на езотерични чудаци, с които да подхранват ежедневните си фантасмагории. Ако се интересуваш от такива същества, по-добре ще е да се запишеш на някой семинар по ангелология.
Подарих му удоволствието от една кратка пауза. После отново минах в нападение.
— Напълно разбрах какво тези същества не правят — казах бавно. — Остава да попитам: какво правят?
— Просто сме тук — отговори Тайгър. Изглежда моята реакция му допадна. Съвсем непринудено той промени личното местоимение. — Ние сме в близост до човека, с когото сме дошли на този свят. Където отива той, ние го следваме. Това е. Нищо повече. Поне доколкото си спомням.
Тайгър си наля още чай.
— Сигурна ли си, че не искаш и ти? — осведоми се той приятелски. — „Ърл грей“, истински английски, макар и нежните плодове бергамот да се внасят от Калабрия. Къде спряхме?
— На вашите спомени — отговорих.
Тайгър кимна.
— Да, това със спомените е странна работа. Поне за нас.
Гласът му звучеше още непринудено, но тонът му се промени отново. Сянка премина по опънатото му лице — израз, който не му подхождаше. Той се изкашля.
— Та какво правите вие? — попитах за втори път.
— Както казах, ние сме тук — подхвана отново той. — Придружаваме хората си от раждането до смъртта. След това си разменяме ролите. Когато смъртта настъпи, ние започваме да водим, а нашият човек ни съпътства.
— Вие водите? Накъде?
Гласът ми беше твърд, но ръцете ми започнаха да треперят, а лицето на Тайгър отново доби циничен израз.
— Вас, смъртните, този въпрос ви е занимавал винаги — отговори той. — И доколкото знам, никой не е намерил отговора. Голямото Отвъдно? Прераждането? Раят и адът? — Тайгър изпръхтя. — Това са все картини, създадени тук, на земята. Но накъде всъщност продължава пътуването, никой не знае. Ние също. Знаем само, че ние поемаме кормилото, когато сърцето ви спре да бие. И единственото, което не трябва да правим през краткото време, докато нашият човек се бори със смъртта, е — да се колебаем. Инак…