Тайгър млъкна. Надигна се от стола си, тръгна към прозореца и се загледа в двора на училището. Раменете му закриваха почти цялата гледка. Виждах само късче синьо небе и една палма, чиито листа се полюшваха от вятъра. Те ту се приближаваха, ту се отдалечаваха от бузата на Тайгър и тези две неща изобщо не си прилягаха; листата на палмата и бузата на Тайгър.
Мълчанието се проточи мъчително дълго.
Част от мен искаше да се втурне навън, далеч от непонятното. Другата, явно по-силната, се прилепваше към Тайгър като към някакъв гигантски магнит.
— Инак какво? — изкрещях му аз.
Тайгър се обърна и погледът му се плъзна по полиците с книги, после се отмести и накрая се спря върху джоба на жилетката му с часовника. Издърпа верижката, докато той се озова в ръката му.
За пръв път Тайгър заговори за себе си.
— Когато в работната си стая Амброуз поиска да се обеси — започна той с неочаквано тънък глас, — в мен се пробуди колебанието. Обзе ме страх, смъртен страх, ако трябва да съм точен. И това слабо колебание събуди други… човешки чувства в мен. Усетих, че обичам своя човек, че обожавам разказите му и че не бих могъл да понеса животът му да свърши по този начин. Беше твърде рано. Ето това си помислих. Исках да го спася, да го предпазя. Но един спътник не може да спаси никого, нито да го предпази. Това може да направи само човек.
Тайгър спря. Той пусна часовника обратно в джоба на жилетката си. Мълчанието стана пронизително.
— И после? — прошепнах едвам. — Какво стана после? Какво направихте?
Тайгър се отправи към полицата с книги. Той се спря на метър от нея и заговори с гръб към мен, сякаш не аз, а наредените книги бяха негови слушатели.
— Всъщност, беше просто. — промълви той тихо. — една обикновена, човешка мисъл: какво би било, ако…?
Тайгър си пое въздух, видях как плешките му се разтварят.
— Какво би било, ако станех човек? Какво би се случило, ако времето се върнеше? Ако Ловел и аз получехме втори шанс? Какво би се случило?
Този път замълчахме и двамата. Стори ми се, че очаквах заедно с него невъзможния отговор.
Тайгър се обърна.
— Всички тези писатели — той посочи с ръка книгите на рафта — можеха да си направят живота по-лек, ако пишеха истории за пътуване във времето. Никакви хапчета. Никакви машини. Никакви скокове от покривите, никакви падания по майката земя нямаше да са нужни. — Той отпусна ръце и щракна с пръсти. — Просто се случи. Времето се върна назад и аз станах човек.
Той наведе глава и изглежда очакваше да види ефекта от думите си върху мен.
„Времето се върна назад“, мислех си. „Той се превърна в човек“, мислех си. „Времето се върна и той… Луциан… стана човек?“
Не. О, не. Това, че Тайгър ме мразеше и за какво ме мразеше, го бях разбрала. Но това, че сега искаше да ме забаламоса, беше прекалено. Този човек не беше в ред, а сега искаше да побърка и мен. Искаше да ми внуши, че този налудничав недовършен роман от Амброуз Ловел се базира на действителна случка. Беше подбудил дори секретарката да вземе участие в евтината му игра. И почти беше успял да ме накара да му вярвам. Но аз ще му покажа, че няма да се хвана на болните му брътвежи.
Погледнах го твърдо в очите.
— Щом наистина е толкова… просто, както твърдите — казах, — защо тогава не го прави всеки? С целия си респект към вас, но има много по-лоши, много по-страшни случаи на смърт от тази на Лове… от тази на вашия човек. Как беше, когато Емили кървеше в ръцете му? Как беше и със сина на Ловел, който трябваше да умре още съвсем малък? Защо техните спътници не се усъмниха. Защо не решиха да спасят своите хора?
Тайгър се усмихна състрадателно.
— На този въпрос има прост отговор: не го прави всеки. Или по-точно, не го прави почти никой от нас. Дори по простата причина, че ние, спътниците, дори не знаем, че въобще можем да изпитаме такива човешки чувства. В живота на Ловел имаше безброй случаи, които биха могли да събудят у мен желанието да го предпазя от съдбата му. Присъствах, когато баща му го беше го беше бил така, че беше изпаднал в безсъзнание. Бях и когато Ловел беше намерил своя брат, който, в страх от баща им, се беше хвърлил от прозореца. Бях с него и когато напусна дома си и се опитваше да преживява практически с нищо. Бях при него и когато пишеше, когато изграждаше своите истории като къщи, които понякога се срутваха, защото основите им не бяха достатъчно здрави, но той отново ги издигаше. Четях всяка негова дума, дори и тези, които задраскваше, за да създава други.