Тайгър се върна обратно при бюрото. Той подпря ръце върху облегалката на стола и ме погледна в очите.
— С две думи, споделях неговите радости и скърби. Но аз нямах чувствата, които изпитват хората. Аз не мислех, както мислят те. И никога не се усъмних и най-малко в призванието си. Бях около него невидим и безмълвен — и така трябваше. Но когато поиска да се самоубие, изведнъж се случи — чувствах като човек. И поисках да съм човек, за да мога да го спася.
Лицето на Тайгър се проясни.
— Не мога да говоря за други спътници. Говоря само за това, което ми даде тласък в тези няколко секунди. Въпреки че знаех цената, която трябва да се плати.
Усещането ми за триумф се стопи.
— Каква цена? — попитах беззвучно. — С какво трябваше да заплатите?
— С паметта си — отговори ми той. — Когато дойдох на себе си, бях един човек без минало, без дрехи, без линии на дланите. И усещах болка в гърдите си, която не можех да си обясня. Тя ме напускаше единствено когато бях в близост до един човек — Амброуз Ловел. Беше като невидима връзка.
Тайгър разтри дългите си добре поддържани пръсти. Забелязах, че полумесеците на ноктите му бяха добили синкав блясък, като че ли беше премръзнал.
— Ловел се появяваше в живота ми — продължи той — отново и отново. В началото си мислехме, че е съвпадение, но по някое време тази илюзия се разби. Където беше той, там бях и аз. Където бях аз, там беше и той. Заедно ни беше добре. Разделени се чувствахме зле. При нас… — Тайгър ми хвърли един страничен поглед — нямаше страст, и това донякъде правеше нещата по-лесни. И въпреки това ние не можехме един без друг. Не разбирахме това привличане. То се обясняваше само подсъзнателно.
Още преди да продължи, аз вече знаех какво има предвид.
Той каза:
— Във всички възможни и невъзможни ситуации Амброуз се явяваше в сънищата ми. Но това винаги бяха само фрагменти, откъслеци. Загадки от миналото и бъдещето. — Тайгър взе гравюрата, повъртя я в ръцете си, после я остави отново. — По едно време сънувах смъртта на Амброуз. Видях го да виси на корниза.
Нещо ме бодна в гърдите, сърцето ми се разтуптяваше все по-бързо. Едновременно мозъкът ми възпроизвеждаше картини. Всеки удар извикваше нова картина.
Туп — моят кошмар за смъртта ми. Туп — Луциан под прозореца ми. Туп — Луциан в магазина за осветителни тела, туп — Луциан на битака, туп — Луциан пред маяка на фалкенщайнския бряг. Туп — Луциан на маскения бал. Туп — Луциан в жилището, в Хамбург. Туп — целувката му, туп-туп-туп…
Стиснах здраво ръце и впих пръсти един в друг.
— Оттогава се заредиха удар след удар — продължи Тайгър. — Умря синът на Ловел. Малко след това и жена му. Бях сънувал тези събития, но не можехме да ги предотвратим. Те се превръщаха в реалност, някои с малки промени, но се случваха. Амброуз, който междувременно беше започнал много да пие и да се бори с първите помисли за самоубийство, ме заклеваше да остана твърд, докато открихме кой бях аз. До този момент все още не бях го разбрал. Не го разбрах и когато след седмици прочетох във вестника, че издателят му се отказал от него. Междувременно Амброуз се беше барикадирал в стаята си. Той ме пусна един-единствен път при себе си. Беше пиян, почти до несвяст. Нарече ме своята смърт, своя последен посетител, но и ми обясни, че нямал нужда от мен и че без мен щял да се оправи. След това грубо ме изхвърли.
Тайгър се отдалечи от стола. Сега изглеждаше много стар, сякаш някой беше свалил маска от лицето му.
— Успях да намеря помощ, — каза той. — Разбрах кой съм и че съм единственият, който би могъл да спаси Ловел. Втурнах се обратно към стаята му. Но стигнах твърде късно.
Тайгър отново извади златния си часовник от джоба на жилетката. Този път го отвори и лявото му око запримига много силно.
— На 17 октомври 1928 година в 23:45 разбих вратата на Ловеловата стая. Бях закъснял само с минута. Ловел беше мъртъв. Часовникът му лежеше на пода. Беше спрял.
Тайгър ми подаде часовника. Стрелките му сочеха 23:44.
— На бюрото му лежеше недовършеният роман. Не се беше стигнало до истински край нито за Амброуз, нито за мен.
Седях на стола си, без да помръдна. Имах усещането, че никога вече няма да мога да го направя.
Тайгър затвори часовника и отново седна на бюрото си.
— Е, да приключваме вече с този кратък частен урок — каза той. Лицето му отново беше опънато, изглеждаше както винаги и емоциите бяха изчезнали в гласа му. — Връзката беше прекъсната. Знаех кой съм, знаех също, че се бях провалил. Моят човек беше мъртъв, а аз живеех. Разбрах, че отсега нататък никога няма да остарея и никога няма да умра. Аз…