— Чао, глупи — каза Вал.
Тя се откъсна от прегръдката на Мишел и изтича от стаята.
Когато и Фей тръгна към вратата, ме обзе паника. Но тя спря и се обърна към Мишел.
— Майка ми попита дали мога да поканя днес Ребека на вечеря. — Тя се засмя. — Искаше да направи „Беден рицар“, това е единствената немска гозба, която знае. Обещах й да не я разочаровам. — И погледна през мащехата ми към мен. — Ти как мислиш? Ще понесеш ли да я опиташ? Майка ми наистина страшно ще се зарадва.
Трябваше да се сдържа да не хукна веднага след нея. Положих огромно усилие, за да повдигна равнодушно рамене, и погледнах въпросително към Мишел. Тя също повдигна рамене.
— Да, разбира се — каза тя и се зае с подреждането. — Обади се, когато поискаш да те вземем — извика ми тя.
Фей ми се усмихна.
— Хайде — каза. — Ще те заведа у нас.
Трийсет
Когато бях на възрастта на Вал, опитах веднъж да потопя едно топче за тенис на маса във водата. Първоначално учудена, после все по-ядосана го натисках, само за да установя, че малкото топче отново и отново с голяма бързина се връща на повърхността. Тогава Врабеца ми обясни, че това се дължи на обработката и теглото на материала, но аз така и не разбрах какво точно имаше предвид.
Когато се качих в Бентлито на Фей и потеглихме по крайбрежната магистрала за Венис, тази картина изведнъж изплува в съзнанието ми. Аз бях тенджерата с вода, а изскачащите на повърхността топчета бяха въпросите ми към Фей.
„Откъде познаваш Тайгър? Какво знаеш за мен? Каква е твоята история? Ти също ли си съпътстваща, която се е провалила? Кой е бил твоят човек? На колко си години?“
Единственият въпрос, който остана да тежи като воденичен камък, беше този за Луциан. Сякаш чувствах, че на този въпрос няма да получа отговор. И исках да се предпазя от това.
Фей не живееше във Венис бийч, а при каналите, за които ми разказа във вторник. Когато тръгнах след нея по малкото боядисано в бяло мостче, чиито талпи скърцаха под краката ни, осъзнах колко много тази местност й подхождаше. В нея имаше нещо откъснато от света, нещо идилично, също като самата Фей. Малките къщички бяха обраснали с бръшлян, навсякъде цъфтяха цветя. Градините се гушеха плътно до водата и на брега се поклащаха няколко лодки. Повърхността на водата беше набраздена като голямо сбърчено чело. Въздухът беше омайващ и малко тежък, въпреки че беше хладно.
В светлосивата къщичка с остър покрив, в която влязохме, изглежда не живееше никой друг, освен Фей. Помещението с високи тавани и дървени греди обединяваше кухня, хол и спалня в едно. Обиколих с бегъл поглед старите мебели, малката камина, разхвърляното легло и пръснатите дрехи. Вниманието ми привлякоха картините. Стените бяха изпълнени с тях. Бълващи огън дракони, многоглави змии, огромни костенурки, яхнати от джуджета, еднорози, русалки, гоблини, гномове, хилещи се коболди. И феи. Много феи. Всички с лицето на Фей.
— Фин можеше да рисува още преди да започне да говори и да ходи — каза Фей.
Тя си наля чаша вода от чешмата, изпи я на малки глътки като жадна птичка и облиза устни с език.
Веднага ми стана ясно за кого говореше.
— Фин е бил твоят човек — пророних тихо.
Фей кимна. Свали си сандалите и седна върху една възглавница на земята. Беше единствената, върху която нямаше захвърлени дрехи. Не ми предложи място за сядане и след като постоях няколко секунди нерешително, махнах дрехите от друга възглавница и седнах до нея.
— Още тригодишен Фин нарисува първите си приказни животни — каза Фей. — Първо започна да рисува дракони, после еднооки великани, по-късно русалки, феи и елфи. Нямам представа, откъде идваха тези фантастични видения. В къщата нямаше книги. Всички тези същества се раждаха в главата на Фин. Родихме се в Когшал, малко английско градче в близост на Ипсуич, и живеехме в дървена колиба в края на града. Там щяхме може би и да умрем. Искаш ли? — тя ми поднесе чаша вода.
Поклатих глава, стресната от този съвсем страничен въпрос.
— Не беше валяло от седмици. Въздухът беше толкова прашен, че Фин започваше да кашля, щом излезеше от вкъщи. В нощта на неговата смърт беше толкова горещо, че Фин легна да спи върху каменния под на колибата. Майка му не беше вкъщи, тя работеше в предачницата наблизо. Когато…
— Почакай — прекъснах я аз. — През коя година Фин, имам предвид вие… се родихте?