Постоянно трябваше да осъзнавам, че това, което щях да чуя, не е приказка, а истинска история. И отговорът на Фей го потвърди.
— 1806? — Фей сбърчи чело. — Или 1807? — тя поклати глава. — Никак не мога да помня числа — каза малко нетърпеливо. — Но сигурно е, че през тази нощ избухна пожар. Къщата беше мъничка и дървото пламна като кибрит. По всяка вероятност Фин не се беше дори събудил. Беше се задушил в съня си от отровния дим.
Фей стана. Тя тръгна покрай стената с рисунките. Двеста и две, помислих. Или двеста и три. Момичето, което изглеждаше по-младо и от мен, беше на над двеста години и със сто години по-възрастно от Тайгър, който би могъл да бъде неин баща. Фей спря пред един дракон, от чиито издути ноздри излизаше огнен дим.
— Тази картина Фин нарисува вечерта, преди да си легне — каза тя и се обърна към мен.
Слънцето беше залязло и в къщичката ставаше все по-тъмно и по-тъмно. Червените коси на Фей сякаш се съпротивляваха на тъмнината, те светеха, а сивите й очи заблестяха.
— В мен се появи желание да рисувам — заговори тя. — Не ставаше дума за Фин. Това, което ме накара да се усъмня в смъртта ни, беше една потребност, която внезапно почувствах у себе си. Поисках да разбера как се чувства човек, когато от точици, линии и щрихи се получават прекрасни творения. Исках да разбера какво е, когато ти сам ги създаваш.
Лицето на Фей пламтеше и тя отново ми напомни Врабеца. Врабеца беше човек, тя беше към четиридесетте, живееше един нормален човешки живот и нейният вид изкуство не можеше да бъде сравнен с това на Фей или Фин. Но и тя по свой начин беше сякаш откъсната от действителността, както Фей, и може би по-добре от мен щеше да разбере желанието й да бъде човек.
— Какво ли ще е, ако стана човек и се опитам да рисувам? — продължи Фей. — И колкото повече Фин се мъчеше да поема въздух в съня си, толкова по-силно тази идея напираше у мен.
Фей погали картината с дракона.
— Когато дойдох на себе си, се видях гола. Лежах в една гора. Бях сама. Не знаех коя съм, не знаех как съм се озовала на това място. Не си спомнях нито за майка си, нито за баща си. Не чувствах страх, не бях ранена. Единственото, което ме обезпокои, беше едно леко убождане в мен.
Фей сложи ръка на гърдите си. Аз направих същото. Беше неволно движение. Болката отново се появи. Не толкова силна, както през последните седмици, но я усетих.
Сега в стаята беше толкова тъмно, че контурите се размазаха. Картини, мебели, Фей. Всичко беше неясно като в сън.
Фей отиде при камината в ъгъла на стаята. Тя натрупа една върху друга няколко цепеници, пъхна между тях разкъсана кутия от корнфлейкс и приближи запалена клечка кибрит. Малкото пламъче близна парченцата хартия и мирисът на дим изпълни въздуха. Фей се наведе, раздуха огъня и цепениците се разгоряха с пращене в камината. Фей седна на пода пред нея.
— Още същата нощ срещнах Фин — продължи тя. — Той ме намери в гората, беше сънувал лош сън и беше излязъл от къщичката. Когато го срещнах, се почувствах по-добре. Изглежда, че и той се почувства така. Майка му ме прие най-естествено и когато разбрахме, че никой не ме търси, останах при тях. Тя ме нарече Фей и каза, че съм добрата фея на дома.
— Но как разбрахте? — попитах аз. — Как се сетихте коя си ти всъщност? И на теб ли също… — затърсих думите, които употреби Тайгър — някой ти обясни?
Фей поклати глава.
— Ние сами разбрахме. Липсата на линии по ръцете ми, моите необикновени способности, сънищата ми за Фин, които се превръщаха в реалност или вече бяха се случили, макар и малко променени. Така в един момент ние разбрахме какво означаваше всичко това. За нас стана като някаква игра, като приключение, в което изобщо не се съмнявахме. Фин също сънуваше отново и отново нощта, в която пожарът обхваща къщата, и когато в съня си започнал борбата със смъртта, той ме видял.
Гореща вълна премина през гърдите ми.
— И как… си изглеждала тогава? — прошепнах. — Когато си била спътница на Фин?
Фей повдигна неопределено рамене.
— Фин не можеше да ме опише. Той опита няколко пъти да ме нарисува, както ме е възприемал, но не му се удаде. Нямах нито лице, нито тяло, нито ръце, нито… крила.
Фей се разсмя, не цинично, както Тайгър в приемния си час, а по-скоро весело.
— Веднъж Фин каза, че може би съм нещо като мъгла или като бледа сянка, — продължи тя. — Но и това сякаш не било съвсем така. Казваше, че просто знаел, че присъствам покрай него. В съня си дори разговарял с мен. Той…