— Не — извиках аз. — Чакай!
Притиснах с ръце устата си. Затворих очи. Но не бяха кадрите от моя кошмар, които сега се появиха в съзнанието ми. Бяха картините от болницата след падането ми от люлката. До днес тази случка ми беше известна само от разказите. Но сега внезапно самата аз се видях в носилката. Видях лекарите, приведени над мен, видях трескаво сновящите из болничната стая, апаратите, инструментите, маркучите. Но всичко това не ме интересуваше. Привлече ме именно това, което човекът на Фей беше видял в съня си. Съществото, което изведнъж разбрах, че беше… край мен. Както Фин беше разказал за Фей. Това, което възприемах, не можех да го опиша — но то съществуваше и аз го бях извикала.
От пукащите дърва в камината се отдели искра, издигна се безшумно във въздуха и угасна. Видях Луциан и себе си да седим край огъня на фалкенщайнския бряг и камъкът ми натежа още повече. Дишането ми стана повърхностно и учестено.
— Може би е по-добре да спра? — попита Фей.
Изведнъж стана несигурна.
— Не — отроних. — Продължавай!
Фей остави празната чаша в скута си.
— Аз също постоянно сънувах смъртта на Фин — каза тя. — Всъщност не можехме да направим друго, освен да стоим будни нощем и да спим през деня. Когато настъпиха горещите дни, ние знаехме, че ще се случи, и когато пожарът избухна, избягахме от къщата и видяхме как пламъците я поглъщат.
Струпаните в камината дърва горяха буйно и из помещението бавно и несигурно затанцуваха сенки.
— Но в такъв случай… — опитах се да разбера какво означаваше това. — В такъв случай ти си успяла. Не си загубила своя човек, а си го спасила.
Фей уви червената си коса около врата, сякаш беше шал или въже. Тя кимна.
— Спасих Фин и ето че можех да стана отново негова спътница. Щеше да бъде съвсем просто. — Тя ме погледна. — За да го направя, беше достатъчна една обикновена мисъл. Но трябваше да го поискаме и двамата.
Фей съзерцаваше крайчетата на косите си. После потрепна с тесните си раменца.
— Ние не го направихме. Фин не искаше да ме остави да си тръгна и аз исках същото. Харесваше ми да съм човек. Обичах Фин като брат, ние бяхме неразделни. Винаги бяхме заедно и споделяхме една и съща страст. Междувременно бях разбрала как се чувства човек, когато рисува. — Фей се усмихна. — Аз не рисувах вълшебни същества, не рисувах дракони, чудовища или елфи — каза тя, — рисувах хора. Това бяха съществата, които най-много ме привличаха.
Наблюдавах Фей, която беше пуснала косата си. Тя падаше върху старомодната й дреха и блестеше в светлината на пламъците като втори огън.
После си спомних отново за подаръка от Вал — портрета със сенките, и после за моя портрет, който Фей беше нарисувала на плажа. Неволно започнах да търся по стените на стаята й други нейни произведения.
— Окачвам само картини на Фин — обясни Фей, която изглежда разбра какво мисля. — С тях поне една част от него остава при мен. Да завърша някоя от моите картини не е кой знае какво. Повече ме интересува самото рисуване. Това, което можеш да откриеш в лицето, поведението или същността на човека, докато го рисуваш. И това, което можеш да добавиш — Фей отново се усмихна, — както при Амброуз, Емили и твоя прадядо.
Поех си въздух.
— Литографията си я нарисувала ти? Но как… кога…?
Опитах се да намеря нещо общо между литографията и портретите, които Фей беше нарисувала на мен и Вал, но по стил те бяха коренно различни. Портретът на Вал беше нарисуван с въглен, с меки, преливащи щрихи. Литографията, която бях намерила върху бюрото на татко, беше нарисувана с много по-отсечени, строги линии и по-точна. Всяко движение по лицето, всяка най-малка бръчица беше пресъздадена детайлно.
— Връщам се отново към литографията — започна Фей. — Ние с Фин бяхме прекарали вече десет щастливи години. Все по рядко си поставяхме въпроса, дали може би нямаше да е по-добре, ако аз бях станала отново негова спътница. И по едно време изобщо престанахме да говорим за това. Само се стараехме просто да останем заедно.
Фей сложи още две цепеници в огъня. Тя разрови жарта с машата, докато огънят отново се разгоря и запращя. В стаята беше станало топло, дори горещо. Бузите ми пламтяха и аз обърнах лице към прозореца, през който влизаше хладен въздух.
— Фин умря от грип, когато бяхме на деветнайсет — каза Фей. — Бяхме подценили температурата и после изведнъж всичко се разви много бързо. По това време майка му вече страдаше от остър ревматизъм, така че помоли мен да извикам лекар. Разкъсвах се между две възможности: да остана при Фин и отново да се превърна в негова спътница, за да не умре сам, или да доведа лекаря, за да го спаси. Фин беше този, който реши. Той поиска да извикам лекар. Когато се върнах, беше вече късно. Той беше мъртъв.