Фей се вглеждаше в мен, сякаш се грижеше повече за моето спокойствие, отколкото за своето. Навън беше вече тъмно като в рог. Аз стоях на тъмно, докато тя беше осветена от огъня като от сценични прожектори.
Впих ръце една в друга.
— После? — изшептях.
— Следващите няколко години бяха за мен ад — продължи Фей. — Напуснах майката на Фин, бродех насам-натам из околността, крадях, за да оцелея. Накрая попаднах на други като мен. Те бяха преживели същото и можаха да ми обяснят защо опитите ми за самоубийство са излишни. Бях скачала от покрива на една църква. Бях пробождала гърдите си с нож, бях погълнала отрова. Нищо не помогна. И узнах, че няма да умра никога, нито пък ще остарея.
Лицето й стана сериозно.
— Нашият живот е свързан с този на човека, с когото сме се родили — продължи тя. — Ако в смъртния му час сме при него като спътници, ние си отиваме с него, или, казано по-точно, той си отива с нас. Но ако човекът ни умре сам, ние оставаме. В този момент преставаме и да стареем. Оставаме завинаги на възрастта, на която е бил нашият човек, когато е умрял. Връзката между нас се прекъсва.
Фей отново сложи ръка на гърдите си.
— Това вътрешно усещане, което бях изпитвала в малкото моменти, когато с Фин бяхме разделени, не се появи повече след смъртта му. Вместо това тук остана нещо като дупка.
Фей се изправи. Отиде при чешмата, напълни своята чаша и извади втора от бюфета. Този път протегнах ръка, когато се върна при мен. Чувствах гърлото си пресъхнало.
— Точно седемдесет и пет години по-късно се преместих в Лондон — продължи разказа си Фей. — Беше ми станало навик да излизам със статива на улицата, за да търся обекти за картините си. Тъкмо рисувах една продавачка на риба, когато към мен се приближи мъж и ме попита дали приемам поръчки.
— Моят прадядо? — попитах.
Фей поклати отрицателно глава.
— Беше издателят на Амброуз. Той беше се сприятелил с Амброуз и много искаше да му нарисувам портрет, заедно с твоя прадядо, който в началото на неговата кариера го беше поощрявал много.
Спомних си за това, което разказа Тайгър. Той е бил там, помислих си и още не можех да го приема.
— Съгласих се — продължи Фей. — Бяха ми нужни цели два дена за този портрет. Двамата позираха в градинската беседка на прадядо ти. По желание на Рийд там беше и неговата годеница. Аз веднага разбрах за връзката между Амброуз и Емили.
Този път в усмивката на Фей се появи нещо лукаво.
— Пръстите им всъщност не бяха преплетени — каза тя. — Но беше ясно на кого принадлежи сърцето на Емили. Явни бяха и чувствата, които разкъсваха жестоко Амброуз. Той обичаше годеницата на своя приятел и покровител. И така, аз вмъкнах този мъничък детайл в картината. Дори не зная дали прадядо ти го беше забелязал. Във всеки случай той стана причината Амброуз и Емили да му разкрият истината.
Фей отпи глътка вода.
— Шест-седем години след това срещнах Амброуз на улицата. Беше чиста случайност. Изглеждаше ужасно и аз веднага забелязах, че той вече няма спътник. Тръгнах да търся и скоро след това намерих Мортън. Обясних му, но беше вече късно. Амброуз умря сам, а Мортън остана.
Минаха няколко секунди, докато осъзная, че споменавайки името Мортън, Фей имаше предвид моя учител по английски, когото познаваше почти от сто години.
— Мортън се върна при мен, след като го беше открил — продължи тя. — В началото се грижех за него, но после пътищата ни се разделиха. Мортън се превърна в странник, не го свърташе дълго на едно място. С мен беше почти същото. След като бях странствала почти из целия свят, се установих тук. С Мортън обаче винаги бяхме във връзка.
Фей се спря. Зад гърба й огънят пламтеше. Останалата стая тънеше в дълбок мрак.
— Когато ти пристигна тук през ноември, той ми се обади и ми разказа, че си негова ученичка. — В гласа на Фей се прокрадна лек смях. — Една специална ученичка, както той се изрази. Разказа ми, че си правнучка на Уилям и че един ден… си дошла сама в училище.
Веднага разбрах какво имаше предвид Фей.
— Той го е забелязал — прошепнах.