А после само планини, Сан Луис Оубиспоу, Атаскадеро, Темпълтън, Пасо Роблес. Очите ми — затворени, ръцете — на гърдите. Нищо не виждам повече, само още чувствам. Бодването в мен, нежно, прекрасно нежно, само едно шептене, убедително шептене: той ще е там, аз ще съм при него, ще го намеря. Тишина, най-накрая — тишина.
— Пристигнахме — каза Тайгър. — Знаеш ли къде е къщата на баща ти?
Излязох от колата и се отправих към малката полянка с прекрасен изглед, пред която Тайгър беше спрял колата си. Краката ми, които не бях раздвижвала през последните пет часа, ги усещах изтръпнали и безчувствени. Но ето че започнаха да претръпват. И когато погледнах надолу към езерото, цялото ми тяло се разкърши.
Познавах всичко! Може би от мириса, може би от сенките, които дъбовете хвърляха, или от начина, по който въздухът трептеше сега, когато слънцето беше ниско над Драконовото езеро. Трябваше да се намираме в горния край, върху гърдите на езерото — дракон. Познах стръмните скали, от които татко скачаше във водата, и множеството заливчета, и малките плажове, закътани от високите дървета. После видях и дъсчената пътечка. Нейният червен цвят се противопоставяше на здрача. Тя лежеше от лявата ни страна, приблизително на половин миля от един завой, и водеше като дълга стрела във водата.
Оттук всичко изглеждаше съвсем малко. Обърнах се към Тайгър, който беше слязъл от колата.
— Къщата не е на баща ми — казах аз. — Била е на прадядо ми. Тук е прекарал последните си години. А може би и е умрял тук. Баща ми я е наследил. Веднъж били заедно на риболов. Татко си спомня това и тогава прадядо ми му обяснил, че има много начини да убиваш. Риболова той смятал за честен, почтен начин. Казал на баща ми, че няма никакво основание да изпитва срам от това.
Погледнах към пристана. Тогава баща ми е бил горе-долу на годините на Вал. Тайгър се беше приближил до мен.
— Не съм се запознавала с прадядо си — казах. — Но вярвам, че се е срамувал за това, което е причинил на Амброуз.
Тайгър дълго мълча. Той стоеше и съзерцаваше водата. Всичко беше притихнало. Само повърхността на езерото, което се простираше между зелените хълмове и дърветата, леко се къдреше.
— Да, това е хубаво място за умиране — каза накрая Тайгър. Той ме погледна. — Но не и за теб. — По устните на моя учител се появи тъжна усмивка, която не бях виждала никога на лицето му. — А сега върви. Ще те чакам тук, докато се уверя, че си на сигурно място.
После се обърна и влезе в колата.
Аз се затичах надолу по тясната пътечка към брега и после по пясъка през високия шелф. Бях съвсем спокойна, толкова спокойна, колкото някой, който спи и сънува прекрасен сън.
Трийсет и три
Той беше там.
Луциан стоеше на пристана пред къщата на прадядо ми.
Гледаше към езерото.
Но аз знаех, че ме чувства.
И когато стъпих на пристана, той се обърна към мен.
Трийсет и четири
Не си спомнях как сме стигнали до къщата. Може би Луциан ме беше хванал за ръка, може би така, един до друг, бяхме притичали през меката трева, във всеки случай бяхме тук и се прегръщахме. Покритата веранда беше като защитено помещение, отворено само към езерото. Един люлеещ се стол, една маса, два стола, един отворен прозорец и в средата на верандата — ние.
Луциан вдигна ръка и започна да ме гали с върховете на пръстите си по лицето, по устните, по ноздрите, по носа, по слепоочията и оттам отново към бузата ми, положена върху дланта му, която я топлеше, докато вече не осъзнавах къде свършва лицето ми и къде започват ръцете му.
Бавно и безшумно парчето небе пред верандата започна — сякаш някой отгоре разливаше в здрача боя — да се оцветява в тъмносиньо, дълбоко сиво, гъсто черно.
И колкото по-малко виждах Луциан, толкова повече го чувствах, сякаш изведнъж се намерих будна в своя собствен сън или сякаш гледах със затворени очи.
С него се случваше същото, знаех това. И колкото повече мълчахме, колкото по-бавно се движехме, толкова по-действителен ставаше сънят и ние в него.
Вдигнах ръката си, попипах лицето му и го видях, както виждат слепите. Лицето на Луциан се очертаваше под пръстите ми. Ето го високото чело с фините черти, дотам, където започваше косата, където кръвта течеше по вените, в пулсиращ ритъм, все по-бърз, все по-топъл, докато връхчетата на пръстите ми започнаха да горят. Те се спуснаха надолу към изпъкналата скула. Докато усетих фините косъмчета по бузата му. Пръстът ми продължи надолу по меката извивка на горната устна към сърцевидната вдлъбнатинка, после надолу към ъгълчетата на устата му и оттам по по-пълната извита долна устна.