Затворих очи, пълна тъмнина. Беше толкова тихо, че нищо вече не чувах, само кръвта си, която шумеше в мен.
Целунах го.
После ме целуна той.
Целунахме се.
И целувката стопи съня, и всичко стана истинско. Внезапно топлината се разля навсякъде — по ръцете ми, по гърдите ми, по корема ми, по краката, дори по пръстите на краката. Топлината се превърна в нега, ръцете на Луциан пламтяха и изгаряха кожата ми, когато внезапно се чу тихо изскимтяване. Потрепнахме уплашено, двамата едновременно.
Лунната светлина озаряваше верандата, сребристо светла танцуваше по дървения под. Тих ветрец повя и едва сега забелязах, че в къщата има отворен прозорец. Белите завеси се издуха и под мен прозвуча тихо измяукване, точно до краката ни.
Когато видях как черната котешка опашка се мърда из въздуха, нямаше как да не прихна. Луциан също се засмя тихичко.
Черната котка, за която баща ми ми беше писал тогава, стоеше пред нас и ни гледаше със святкащите си очи: първо Луциан, после мен, после отново Луциан, сякаш искаше да го попита: „Кого си домъкнал тук?“
Отново се разсмяхме и това бяха първите звуци, които излязоха от устите ни и които като че ли ни изплашиха повече от котката, която оскърбена се обърна и също така безшумно, както се беше появила, гордо се отправи към градината.
Луциан взе лицето ми в дланите си, леко ме отдалечи от себе си и този път го погледнах с отворени очи.
И отново лицето му се очерта пред мен. Бледата му кожа блестеше на лунната светлина, косите му бяха катраненочерни и очите му гледаха големи и тъмни. Усещах погледа му върху себе си, мек като милувка беше той.
Казах:
— Обичам те.
Думите останаха във въздуха, докато се стопиха и после излязоха още веднъж от неговата уста.
Той ме целуна нежно. Първо по слепоочията, после по врата, после по устата. Накрая сложи глава на гърдите ми.
— Ти си тук — прошепна. — Ти наистина си тук.
— Да — отговорих. — Сега съм тук и сега вече няма отново да ме отпратиш. Сега най-сетне сме заедно.
Трийсет и пет
Луната се беше попреместила малко. Стоеше между дърветата и сребристата й светлина падаше през тъмните листа върху поляната. Седнахме на стъпалата на верандата един до друг. Коленете ни се докосваха, беше почти както там на брега Фалкенщайн. Само че сега Луциан ме беше обгърнал с ръка и аз силно се притиснах в него.
Котката се беше върнала с мъртва мишка между зъбите. Тя я постави на тревата пред верандата и се разположи до нея с гордо вдигната глава. Като черен сфинкс седеше пред нас и ни гледаше. Ветрецът тихо повяваше по върховете на дърветата. Беше нежно шумолене, тук-таме се подаваше по някой бурен и на едно дърво беше облегната лопатка за пясък.
Беше странно. Преди за мен съществуваше само верандата, може би не тя, може би само човекът на нея. И сега също за мен оставаше само и единствено Луциан, но вече и светът наоколо принадлежеше към нас, сливаше се с нас и с падащата нощ.
Котката се надигна, покачи се с меките си лапи на стълбата и се промъкна между краката на Луциан. Запитах се дали животните усещат това, което ние не можем да изразим с думи. Когато ръката на Луциан започна да я гали по черната козина, тя замърка, после се плъзна покрай нас. Обърнахме се, видяхме как котката скочи върху люлеещия се стол, завъртя се няколко пъти в кръг и после се сви на кълбо с глава, обърната към нас. Тя затвори едното си око, а другото остана отворено.
Отделихме се, така че вече седяхме един срещу друг. Луциан хвана ръцете ми.
— Трябва да ти кажа нещо.
Беше едно изречение, което и двамата изговорихме едновременно, сякаш бяхме един човек.
Поисках да продължа, но Луциан здраво стисна ръцете ми.
— Трябва да изслушаш първо мен — помоли той настоятелно.
Лицето му се изкриви. Челюстта и вените по челото му пулсираха и аз забелязах каква борба водеше със себе си.
И осъзнах, че трябва да го оставя до говори пръв, за да мога предпазливо да му съобщя истината. Защото нямаше никакво съмнение, че все още не знае кой е.