Прокарах пръсти по дланта на Луциан.
— Какво би станало? — попитах. — Какво би станало, ако за няколко секунди в това помещение със зеления килим отново усетех, че си там? Ако те потърсех? Ако твоето желание да си до мен изведнъж станеше и мое?
Тъмните вежди на Луциан се събраха. Той отвори уста, но аз сложих ръка на устните му.
— Каквото и да е довело до смъртта ми, заради желанието ти да ме докоснеш, трябва да е било ужасно съвпадение — казах аз. — Но ти си нямал вина. Аз молех за своя живот, а ти си искал да ме спасиш. Но не си можел. Защото си бил ангел, а ангелите не могат да направят нищо. Те могат само да съпътстват.
Застанах по-близо до Луциан и продължих.
— Може би в този момент си пожелал да станеш човек и желанието ти се е изпълнило — продължих тихичко. — И после си стоял под прозореца ми вече като човек, но без линии по дланите, без спомен за предишното си съществуване, без нищо друго, освен сънищата си. Можеш ли да си го представиш?
Луциан мълчеше.
Слабата му фигура хвърляше дълга сянка върху верандата и върху тази сянка сега безшумно скочи котката, така че за миг остана невидима. После се мярна в светлината на свещника, тихо се плъзна под прозореца, скочи и изчезна във вътрешността на къщата.
— В нощта, когато останах при теб — шепнех аз и сега лицето ми беше толкова близо до лицето на Луциан, че усещах дишането му върху кожата си, — ти ме погледна и ми каза как ти се струва, че сякаш ми липсва нещо, което другите имат. Това си бил ти, Луциан. Ти си ми липсвал, защото не си бил до мен като ангел, а като човек.
Луциан вдигна ръце, виждах как зад лицето му един свят се разбива на парчета и от тях се сътворява нов.
Той разбра. Луциан разбра кой е.
— Вярваш ли ми? — прошепнах.
Последвахме котката и малката стая, в която влязохме, беше същата, в която спях, когато бях малка. Луциан беше прекарал последната си нощ тук. Как беше дошъл, още не можех да си обясня, но това сега нямаше значение. Чаршафът, върху който легнахме, миришеше на него, а свещникът стоеше на малката масичка пред прозореца. Небето беше придобило тъмносин цвят и малката светлинка караше сенките ни да танцуват из стаята. Котката беше изчезнала някъде.
— Вярвам ти — прошепна Луциан.
Съблече пуловера ми, после банския, накрая дънките и ризата.
Усетих излъчващата се от него живителна топлина.
Тази близост беше по-реална от всякога и не можех да си спомня да съм се чувствала някога така. Лицето му излъчваше съвсем човешка светлина. С нежно движение той ме привлече към себе си и ръцете му започнаха да изучават тялото ми. Аз също исках да го усетя изцяло: ръцете му, раменете, гръбнака по гладкия му жилав гръб, плешките, които потръпнаха под пръстите ми.
Макар и да не говорехме, не останахме тихи. Дъхът на Луциан, моят дъх, те се сливаха в едно и този дъх изпълни стаята. Неговото тяло се плъзна по моето и това, което последва, беше като гмуркане дълбоко във вода, само че безкрайно по-прекрасно.
Когато главата на Луциан клюмна върху гърдите ми, свещта отдавна беше угаснала и небето през прозореца беше избледняло.
— Ще спиш ли с мен? — мърмореше той, докато пръстите ми галеха влажните му коси. — Ще спиш ли с мен, Снежанке?
Аз кимнах и се усмихнах, и се чувствах така сладко уморена, както отдавна не се бях чувствала.
Трийсет и шест
Събуди ме ярка слънчева светлина. В първия момент не можах да осъзная къде се намирам. Примигвайки, огледах стаята. При прозореца имаше кафява дървена маса, до стената — боядисан в синьо селски бюфет, в ъгъла стоеше бяло платнено кресло. По пода бяха разхвърляни дрехи — тъмносиня фланелена риза, износени кецове, моят пуловер с качулка, два чифта дънки, чиито крачоли бяха се преплетели.
Усмивката ми стана по-широка. Докоснах ръката, която лежеше тежко отпусната върху гърдите ми, внимателно се обърнах и видях Луциан.
Лежеше по корем, а лицето му беше извърнато към мен. Черната му коса беше паднала върху челото, а устните му, полуотворени, бяха почти недействително червени. Миглите му хвърляха къси сенки, а клепачите — не трепваха. Той дишаше дълбоко и спокойно и изглеждаше щастлив, каквато се чувствах и аз.