Целунах го по бузата. Той измърмори нещо в съня си, после предпазливо се измъкнах от прегръдката му, взех неговата риза и вдишвайки миризмата на тялото му, тръгнах по коридора, където отляво беше банята, отдясно спалнята и някъде отпред — голям хол с кухненски бокс.
Макар и да не можех да си спомня нищо, веднага се почувствах като у дома. Навсякъде беше боядисано в светли тонове и мебелите излъчваха далеч по-голям уют, отколкото студено обзаведената къща в Лос Анджелис. Ръждивочервените кресла бяха меки, на пода — пухкав килим, отворен селски долап със стереоуредба и полици, пълни с книги и игри. В една голяма глинена саксия на пода имаше оцветени камъни, върху малък скрин бяха наредени фотографии в рамки.
Влязох в кухнята. Във въображението ми ни виждах двамата в леглото с огромна табла със запечен шпек, яйца на очи и тост, намазан с масло. Но действителността бързо ме приземи. От хладилника ми се пулеха стрък увехнал праз, бутилка лимонов сок и туба кетчуп.
— Ей, смяната на дрехи не е честна.
Обърнах се и се засмях.
Луциан стоеше в рамката на вратата. Беше обул своите дънки, а от кръста нагоре беше омотал голото си тяло с тесния ми черен пуловер с качулката.
Той се усмихна и посочи с глава към хладилника.
— Лимонов праз с кетчуп. Вчера се замислих дали това може да стане национално американско ястие.
— Във всеки случай не и такова, каквото бих искала да опитам — отвърнах усмихнато и погледнах през прозореца, през който струяха слънчевите лъчи. — Хайде да отидем да закусим.
Луциан измъкна пуловера ми през главата си и застана пред мен с разрошени коси. Протегна ми ръка.
— Първо душ — каза, като ми се усмихна.
Не тръгнахме, а отпътувахме за закуска. И то с кола, която се оказа крадена. Едва когато излязохме от къщата и погледнах въпросително Луциан, разбрах какво не ми беше разказал вчера през нощта. (Например, че беше летял в първа класа за Америка — естествено, без да плаща, и че сам се беше научил да кара кола, шофирайки по улиците на Сан Франциско.)
Колата беше стар Шеви, син металик, който изглеждаше съвсем раздрънкан. На предното стъкло се мъдреше жълта лепенка, върху която човече с черна качулка размахваше някакво оръжие. Отгоре с черни букви беше написано: „Еюлдеморт избира републиканците“.
— Добър избор, братко — казах и заех мястото до шофьора. Въздухът беше доста хладен, но ухаеше прекрасно; на езеро, планини и слънце.
— И как намери къщата? — попитах аз, когато потеглихме. Тази страна на езерото, където се намираше къщата на прадядо ми, беше сравнително уединена и заобиколена от голяма гора. Не видях друга къща наоколо. След няколкостотин метра минахме покрай голям къмпинг и чак сега открих селища с малки двуетажни вилички. Но повечето от тях изглеждаха празни. Само тук-таме имаше паркирани отпред коли. Повечето от пристаните с лодки под наем, покрай които минахме, бяха затворени.
— Първите дни изобщо не можах да я намеря — отвърна Луциан. Беше добър шофьор. Управляваше колата с една ръка, докато другата лежеше върху бедрото ми. — Обикалях безцелно наоколо. Това езеро е ужасно голямо. Сто и шейсет мили бряг. Никакви селища, но безброй къщи из околността. Ти тук наистина добре си се скатала.
— Баща ми и Мишел живеят в Лос Анджелис — промърморих аз засрамено. — Тази къща е лятната вила на баща ми.
— Всъщност си беше чиста случайност — каза Луциан. — Аз не бях единственият скитник из околността. Изведнъж се появи черната котка. Тя дойде откъм гората и веднага се отправи към вашата къща. Аз я последвах. Не ме питай защо.
Езерото беше от дясната ни страна. Няколко лодки плуваха из него. Открих и няколко сърфисти. Къщите от тази страна, построени в планините, бяха по-големи и по-скъпи от виличките, покрай които бяхме минали преди малко. Из ливадите, зелени и сочни, пасяха коне.
— Котката ме заведе право пред задната врата в градината — продължи разказа си Луциан. — Тя изчезна във вратичката за котки, а аз видях през прозореца твоята снимка.
Поклатих глава. Знаех, също както и той, че това не е било случайност. Както не беше случайна и нашата любов.
Луциан изглежда беше разбрал какво мисля и ме потупа по крака.
— Хей, Снежанке — каза. — Мисля си, че всъщност ти беше джуджето. Защото този път аз ядох от твоята паничка. И аз спах в твоето креватче.
Засмях се, а Луциан посочи вляво.
— Какво ще кажеш за това? — попита той и намали скоростта.