— Тук идвах да поседя няколко пъти — каза Луциан. — И ако не знаех, че това няма да ме доведе доникъде, сигурно щях да се хвърля долу.
— Какво искаш да кажеш? — попитах уплашено. — Какво би ти донесло това, освен… смърт?
Луциан се засмя сухо.
— Не точно смърт. Това го разбрах в Германия.
Усетих как кръвта се оттегля от лицето ми.
— Опитвал си се да се самоубиеш?
Луциан кимна.
— Кога? — прошепнах. — Как?
— Преди да те последвам — отговори ми той. — Пих хапчета. Скочих от моста. Прерязах с бръснач… — Луциан се запъна и тръсна решително глава. — Накратко казано, опитах всичко. Но не подейства.
Той ми протегна китката си. Гледах гладката ненабраздена кожа върху пулсиращите вени и си помислих за Фей и Тайгър, които също бяха опитали да се самоубият. Но те вече са били сами, докато аз бях още жива.
— Ребека, все още не мога да повярвам — промълви тихо Луциан и добави, ръмжейки: — Не мога да повярвам, че Мортън е премълчал, че не ми е казал кой съм.
— Къде всъщност срещна Тайгър? — попитах.
Луциан приклекна и вдигна един камък.
— Някъде в квартала — отговори ми той. — Беше в нощта, когато твоите хора те изловиха на Фолкенщайн. Бях се запил в някакъв долнопробен бар, когато изведнъж на бара се появи Мортън, седна до мен и ме попита дали не искам да се напия на някакво по-приятно място. В началото си помислих, че този тип иска да ме отмъкне нанякъде, но вече бях толкова зле с нервите, че почти всичко ми беше все едно. Тайгър ме закара до дома си и ми предложи стаята за гости. На другата сутрин на масата ме чакаха пресни хлебчета, а вечерта Тайгър ми беше издействал работа в „Макс и Консортен“. Заведението е негово. Говореше, че го е купил преди седемдесет години, което естествено сметнах за тъпа шега.
Луциан ме погледна:
— Той на колко е години?
Клекнах до Луциан и заклатих глава.
— Ами около сто и петдесет.
— И неговият човек се е казвал Амброуз?
— Да. Амброуз Ловел. Бил е писател. Влюбил се в годеницата на моя прадядо и се оженил за нея. Затова и прадядо ми го съсипал. Ловел се самоубил. Тайгър закъснял една минута. Той не можел вече да му помогне, а така не могъл да помогне и на себе си.
Погалих Луциан, който замислено претегляше камъка в ръцете си. Кожата му беше много мека, а от слънцето беше добила лек златистокафяв загар.
— А сега можеш ли да си спомниш за нещо? — попитах аз тихо. — Имам предвид… за това, какво си бил?
Луциан мълчеше. Гледаше надолу към мъничките дръвчета и хълмове, през които се извиваше рекичката откъм езерото. Водата беше толкова зелена, че приличаше на изкуствена, сякаш я гледахме през оцветените стъкла на слънчеви очила.
— Не точно — каза накрая. — Поне не с разума си. Сега знам със сигурност, че това, което ми каза вчера, е истина. Аз успях… успях да го почувствам. Но нямам представа за себе си. Виждам винаги единствено теб — той затвори очи. — Този ужасен сън.
Луциан запокити камъка в пропастта. Той прелетя, увисна за миг в небесната синева и се спусна отвесно надолу в дълбините.
— Когато открих снимката ти в къщата на твоя баща, се втурнах като полудял в стаята и затърсих полилея и зеления килим.
Обърнах се с гръб към него и се вгледах в горската пътечка. По дяволите! Така ми беше писнало да мисля за всичко това. Решително смених темата и обвих ръце около врата на Луциан.
— Искам да плувам с теб в езерото!
Луциан се усмихна. Моментално схвана. Целуна ме, после нежно ме хапна по носа.
— Не зная дали ще мога.
— Какво значи това? — засмях се аз. — Аз мога да плувам. Значи ти също трябва да можеш.
— Е, добре тогава — Луциан отново ме повлече към автомобила. — Ще опитам. Но само ако ти караш.
— Но аз не мога да шофирам!
— Какво значи това? — Луциан повдигна вежда. — Аз мога. Следователно можеш и ти.
Целунах го. Можех всичко, докато той беше при мен.
Когато се върнахме при колата, Луциан ми отвори вратата откъм шофьора и аз хванах кормилото.
Взех ключа.
— А сега? — попитах несигурно.
— Пали! — Луциан беше седнал до мен. Направи строга физиономия.
Засмях се.
— Благодаря за указанието, господин инструктор. Как? Откъде да запаля?