— Тук, глупаче — Луциан посочи стартера. — Трябва да завъртиш ключа надясно.
Направих го. Моторът забръмча, но не се случи нищо.
— Не става, глупчо.
— О, да. Спирачката. Трябва да натиснеш спирачката.
— Натиснах спирачката и завъртях ключа надясно. Колата запали.
Изкрещях.
Успях. Мога. Ха! Мога да паля кола.
— Чудесно — Луциан се засмя сухо. — Сега покажи, че можеш и да я подкараш. Тук — той посочи съединителя. — Трябва да включиш на „С“. И после да дадеш газ.
Включих на „С“ и дадох газ. Колата се понесе напред. Натиснах уплашено спирачката и отново се разсмях.
— Така — каза Луциан — нищо няма да стане. Бих помолил за малко повече концентрация.
— Не мога — нацупих се аз. — Изтощих се. Имам нужда от целувка. Или от две. Или от десет.
Луциан въздъхна престорено.
— Е, ако се налага.
Той се усмихна с прекрасната си крива усмивка, придърпа ме и прилепи устни към моите. Ръцете му се плъзнаха под фланелата ми и сърцето ми започна лудо да бие. Отскочихме един от друг — и двамата изплашени от силата на нашите чувства. Толкова силни? Толкова силни?
Изкашлях се. После дадох бавно газ и опитах да удържа контрола над колата, която заподскача по чакълестия път. Шеметно чувство.
— Аз карам — закрещях. — Аз карам кола. О, боже, о, божичко Господи!
Поведох колата по неравния горски път. И въпреки че карах с не повече от десетина километра, струваше ми се, че скоростта е ужасяващо голяма. Когато излязохме на шосето, дадох газ. Колата се отклони и в същия миг на пътя срещу нас се появи автомобил. Направих завой и с писък натиснах спирачката. Ние полетяхме напред и автомобилът спря в канавката.
Коланът болезнено се вряза в гърдите ми. Подскачайки, другият автомобил мина покрай нас и шофьорът възмутено показа юмрука си през прозореца. Но аз не преставах да се смея.
— Хей! Искаш да ни… — Луциан се запъна. — Мисля си, че е по-добре аз да хвана кормилото — бързо добави той. — Надявам се да не се проваля така глупаво в плуването, както ти в шофирането.
Изкисках се, но не толкова непринудено, както последния път.
— Ще видим.
— Отправихме се към едно малко пясъчно заливче, обградено от високи скали. Луциан взе от задната седалка хавлиена кърпа. Тя беше крещящо жълта и с големи букви беше написано „Мечо Пух“.
— Красиво — казах.
— Нали? — Луциан се усмихна. — Получих я гратис с Шевролета. Надявам се да не липсва болезнено на притежателя. Тръгваме ли?
Заливчето беше безлюдно. Сиво-кафявите скали го обграждаха като черупка. По брега растяха няколко храстчета, а отсреща се издигаха планините. Междувременно беше станало почти толкова топло, колкото през лятото става в Германия, а че нямаше никой, може би се дължеше на това, че сезонът още не беше настъпил.
За момент се замислих дали да си оставя фланелата, но после я съблякох. Исках да усещам водата с тялото си. Затичах се по мекия пясък и се хвърлих в езерото, което беше толкова студено, че изписках.
— Ела вътре — извиках на Луциан. — Хайде, идвай, страхливецо!
Луциан колебливо навлезе във водата. Коленете му изчезнаха, после бедрата, после хълбоците. Накрая само главата му остана над водата. Той направи още една крачка, запляска с ръце и потъна.
— По дяволите!
Заплувах към мястото, където изчезна, глътнах вода и завиках името му.
Ужасена се гмурнах надолу, но стъклената повърхност мамеше. Ръцете ми под водата изглеждаха бледи и зеленикави и през вихрено въртящия се пясък можех да виждам едва само на няколко метра. Само падащата отгоре слънчева светлина придаваше на водата неестествен гланц.
Когато се гмурнах отново и панически затърсих по водната повърхност, изведнъж усетих, че нещо ме хвана за крака и ме повлече надолу. Изпищях и видях под водата Луциан. Той беше точно пред мен и цялото му лице грееше в усмивка. Мехурчета излизаха от устата му, после се плъзна като риба, обърна се и се изгуби.
Заплувах нагоре, пръхтях, давех се, а ето че Луциан отново се появи на повърхността. На около пет метра от мен протегна ръка и ми махна.
— Е, госпожо треньор, какво ще кажеш сега? — подразни ме той. — Хайде, хвани ме, тромава медузке!
И заплува, сякаш никога не беше правил нищо друго.
Спуснах се след него, но след малко спрях и започнах да го наблюдавам. Беше спрял да плува кроул и започна бътерфлай с такава лекота, каквато не бях виждала досега при нито един плувец.