Сложихме тенджерата със спагетите и купата със салатата върху една табла и започнахме да се тъпчем взаимно, като през повечето време се кискахме, защото бяхме толкова заети да се поглъщаме жадно с очи, че постоянно се цапахме. Както и в нощта на покрива у Тайгър, пихме шампанско, което открихме в избата, и доста бързо се понапихме.
Ваниловия сладолед го ядохме направо от кутията. Изсипахме шоколадовия сос отгоре и по едно време Луциан ми заповяда да си затворя очите.
— Отвори уста — каза той. — Една лъжичка за теб!
Изплезих език и се отдръпнах, когато вместо сладоледов крем, усетих вкуса на доматен сос.
— Ах, ти гадино! — извиках и се опитах да измъкна лъжицата от Луциан, но той я вдигна високо във въздуха и аз започнах да го гъделичкам, докато той се обърна като бръмбар по гръб и кискайки се помоли за милост.
Изтегнах се до него. Луната още не се виждаше, но небето беше обсипано със звезди. Безброй трепкащи светлинки проблясваха в дълбокия мрак. Полежахме мълчаливо един до друг, загледани в небето. Върху люлеещия се стол котката измяукваше в съня си, а в листата на дърветата шумолеше вятърът.
— Ребека, мога ли да те попитам нещо? — прозвуча в тишината гласът на Луциан. Беше толкова сериозен, че потръпнах.
— Да — отговорих и се подпрях на лакът. — Какво искаш да знаеш?
— Как се играе на „Spitz, pass auf“15?
— Какво? — закашлях се. — Как ти дойде на ум?
— Както винаги — Луциан ме боцна по носа. Усмихваше се само с крайчетата на устните си и също както тогава на битака, по бузите му се появиха трапчинки. — Сънувах. Ти искаше да играеш, но баща ти нямаше настроение. Каза, че през последните дни сте играли близо седемстотин пъти. И когато дойдох тук, намерих играта върху полицата.
Засмях се. Помнех много добре колко често бях печелила срещу баща си. Всъщност винаги.
— Мога да ти покажа — казах на Луциан. — Но те предупреждавам. Непобедима съм на тази игра.
— Почакай — Луциан стана и малко след това се върна с играта. Решихме, че победителят ще има право на едно желание.
— И така, човече — казах, след като разпределих по седем чипа за всеки от нас и сложих моята фигурка върху кръглата поставка. Конеца, прикрепен към нея, държах здраво между палеца и показалеца. Бутнах чашката към Луциан.
— Сега взимаш чашката в ръка, държиш я с отвора надолу и аз хвърлям. При шестица ти опитваш да захлупиш фигурката ми с чашката. Ако аз успея да издърпам фигурката преди това, получавам един от твоите чипове. Ако ти я захлупиш, ти получаваш от моите чипове. Губи този, който пръв остане без чипове. Разбра ли?
— Хвърляй — каза Луциан.
Изкисках се, поех голяма глътка шампанско и започнах да хвърлям. Четири. Три. Едно, още веднъж едно. Захихиках още по-високо. Луциан държеше чашката в ръката си и през цялото време ме гледаше в очите. Опитах се да издържа на погледа му и само бегло поглеждах към зара. Мускулите ми се напрегнаха, сърцето ми туптеше, започнах да дишам шумно. Хвърлих петица. Четворка. Едно. Шестица. Бързо дръпнах конците, но Луциан беше още по-бърз. Чашата му изсвистя и падна върху фигурката ми, от която сега се виждаше само конецът.
Луциан издуха кичур коса от челото си и протегна ръка към чипа с подигравателна усмивка на победител.
— Е — изръмжах аз, — само не си въобразявай кой знае какво! Беше чист късмет, като за начало.
И бутнах един от чиповете си към него.
Луциан се усмихна и аз продължих да хвърлям: три, пет, четири, шест. Светкавично дръпнах конеца, но отново закъснях. Луциан вдигна чашката и хвърли състрадателен поглед към зара ми.
— Не се натъжавай, бабче! Следващия чип, моля.
Ръмжейки, го хлъзнах към него и хвърлих шестица.
Луциан се засмя:
— Следващия чип.
Хвърлих двойка, тройка, единица, тройка, шестица. Дръпнах конеца и погледнах възмутено обърнатата чашка.
— Това не важи — изпъшках.
— О, да. Важи и още как.
Бутнах петия си чип и ядосана му се изплезих. Твърдо реших, че вече е крайно време да поема кормилото. Стиснах конеца между палеца и показалеца, хвърлих една четворка, после шестица. Чашката тропна върху поставката и аз изругах: