Луциан беше буден. Държеше ръката ми, но не помръдваше, аз също не мърдах.
Звънеше телефонът. Беше най-ужасният, най-чуждият и едновременно с това най-реален звук, който бях чувала някога. Продължи безкрайно. Когато спря, ние все още мълчахме.
Котката лежеше при краката ни в края на леглото. Тя се прозина и отвори едното си око, сякаш искаше да се убеди дали още сме там.
— Ще се случи отново.
Луциан беше този, който наруши мълчанието.
— Какво имаш предвид? — шепнех, макар да нямаше причина за това.
— Сънят — каза Луциан.
Той лежеше на една страна и ме гледаше втренчено. Никога досега очите му не бяха изглеждали толкова светли и никога сенките под тях — толкова дълбоки. Изведнъж кожата му ми се стори съвсем нежна, почти прозрачна.
— Сънят, който бяхме сънували и двамата. Отново ще се случи.
Тръснах глава. Беше първото движение, което направих, откакто се събудих, и то беше много рязко.
— Не — отговорих и гласът ми прозвуча толкова остро в стаята, че котката скочи уплашена от кревата и изчезна през вратата. — Не, защото ние ще му попречим.
— Ние не можем да му попречим, Ребека.
Гласът на Луциан остана спокоен.
— Какви ги говориш? — седнах. — Разбира се, че можем да го спрем. Ще останем тук. Тук няма полилей. Няма и зелен килим. Ти сам каза. Тук сме на сигурно място.
— Ще се случи — повтори Луциан беззвучно.
— Откъде можеш да знаеш? — сега вече крещях. По дяволите, как можеше просто да лежи тук и да ми говори такива неща? Свих юмруци. С удоволствие щях да го заудрям по гърдите. — Откъде?
Луциан сложи ръка на рамото ми и ме привлече към себе си.
— Ребека — зашепна той в косите ми. — Ребека, хайде, изслушай ме! Моля те. Чуй ме.
Не успях да си надвия на ината и да кимна.
— Вчера, когато бяхме на онази планина и гледахме опашката на дракона — продължи шепнешком Луциан, — ти ме попита дали мога да си спомня какво съм бил. Отговорих ти, че не си спомням с разума, но бих могъл да го усетя. И това наистина е така. Усещам откъде идвам, Ребека. И чувствам, че това, което се е случило, ще се случи отново. Само че не намирам думи, за да ти го обясня.
Той се поотдалечи малко от мен, за да може да ме гледа в лицето. Скулите му изпъкваха повече от друг път.
— Не мога да го изразя с думи. Но чувствам, че се е случило. Не мога да ти обясня.
Издърпах края на постелката и я заусуквах в тясна спирала, докато кожата на пръстите ми не започна да гори.
— Опитай се — казах. — Моля те, поне опитай!
Сега и Луциан седна в леглото и облегна главата си на стената. Изглеждаше изтощен.
— Вчера ти ми разказа за това момиче — отвърна той. — Момичето на плажа с червената коса, бавачката на твоята сестричка.
— Фей — промърморих.
— Тази нощ я сънувах отново.
Ръцете на Луциан лежаха върху скута му с длани, обърнати към тавана. Гледаше ги замислен.
— Седяхме с нея на плажа, но този път имаше и още някой с нас. Малко момиченце с руси къдрици.
— Вал — казах. — Тя е сестричката ми.
Луциан кимна едва забележимо. Гледаше втренчено дланите си.
— Тя седеше в скута на Фей и дърпаше червените й коси. Внезапно я попита:
— Ако умра, сама ли ще остана?
Фей се усмихна на сестра ти и каза:
— Не, няма.
После погледна към теб, към теб и мен. Каза:
— Ти никога не си сама. Винаги има някой при теб.
Погледите ни се срещнаха, впиха се един в друг и се опитаха да се задържат.
— Когато Фей вдигна ръка, за да махне кичур коса от лицето си — продължи Луциан, — аз погледнах повърхността на дланите й и те бяха точно както ти ми разказа снощи. Фей нямаше линии по ръцете и аз разбрах, че тя не е човек, а е… като мен. Но тя нямаше никого до себе си.
Луциан взе ръката ми и прокара крайчетата на пръстите си по линиите на дланите ми.
— Какво се е случило с човека на Фей? — попита той тихо.
Простенах измъчено. Не исках това. Исках всичко да си остане така, както си беше.
Въпреки това му разказах. Разказах му как Фей и Фин бяха избягали от къщата, преди да я обхванат пламъците. Те останали живи. Натъртих предизвикателно на това. Луциан нежно ме погали по бузата.
— И после? — попита той меко.
— После останали заедно — отговорих аз.