— Може би ще подаря книгата на Тайгър след матурата, когато дипломата ми ще е вече в джоба — казах и затворих томчето. — Но дотогава ще остане при мен.
Сложих книгата на сигурно място, в чантата си, доядох донъта и си духнах в дланите. Халето не беше особено отоплено. Ако останехме тук целия ден, нямаше да е никак приятно.
— Как мислиш, какво да поискам за това тук? — Яне тикна под носа ми тъничка книжка джобен формат. „Сънищата като израз на вътрешни усещания“ — беше написано върху тъмносин фон до голяма пълна луна. Автор на книгата беше Яне. Беше я написала наскоро след завършването на университета и изданието по онова време се беше продавало добре. Но от няколко години книгата се беше изчерпала и доколкото знаех, Яне беше подарила последните бройки на свои пациенти.
— Нямам представа — измърморих.
Да мисля за сънища беше последното, което имах желание да правя.
— Голям студ е тук — казах. — Мисля да отида да си взема едно кафе. Ти искаш ли?
— По-добре чай. И не се бави много, че стига да мога, ще взема да продам и други вещи, които би предпочела да запазиш. Сигурна ли си, че няма да ти трябва похлупакът за сирене?
— Ама че си зла! Е, до скоро.
Станах и тръгнах да търся къде продават напитки, но не стигнах далеч. Битаците ми харесваха. Яне и Врабеца още от малка ме водеха с тях. С часове можех да се ровичкам из вехториите, докато си намеря нещо интересно. И днес сърце не ми даде да мина просто ей така край другите щандове и с всяка крачка ми ставаше все по-леко на душата.
„Хей, Бекс — мислех си доволна аз. — Добре дошла отново.“
Освен обичайните порцеланови статуйки, ракиени чашки, стари часовници и антики на пазара имаше наистина супер неща. На един щанд с доста очукани US-army вещи открих чифт черни ботуши за езда с извезани рози и с розови връзки. Стояха ми като излети, но за съжаление надвишаваха значително бюджета ми и аз с въздишка ги върнах. Затова пък се сдобих с филмов плакат на Pulp Fiction, две CD-та на Мандо Диао и с мъркащия космат будилник на Лорелай от „Gilmore Girls“. Естествено, не беше оригиналният от филмовото студио, но момчето, което ми го продаде, го беше изработило за бившата си приятелка. Доста помислих дали да не го подаря на Врабеца, но после намерих нещо по-подходящо за нея: една плоча на любимата й певица Джоан Арматрейдинг, която притежателката ми продаде за три евро. На друг щанд пък открих наръчник за художници на маски и гримьори. Беше идеалният подарък за Сузи, която скоро имаше рожден ден. Тя страшно ми завиждаше за това, че баща ми и неговата съпруга Мишел работят във филмовата индустрия, и не проумяваше защо не ги посещавам в Лос Анджелис. Баща ми имаше фирма за рекламни филмови продукции, докато Мишел ръководеше посредническа агенция за лични асистенти на филмови звезди.
Виждах се с баща ми в Германия. Посещаваше ме три, четири пъти в годината, но аз отказвах да прекарвам ваканциите си при него в Америка. Причината беше Мишел, с която баща ми се премести да живее в Лос Анджелис преди седем години. Ако някога променях мнението си по въпроса, щях да взема със себе си и Сузи, за което тя ме заклеваше непрекъснато. В замяна трябваше да ми обещае, че няма много-много да шуми около професията на Мишел. Да ме разпитват за това, за мен беше истински ужас.
— Петнайсет евро — отговори младата жена на въпроса ми, колко иска за книгата. Цената ми се стори твърде висока, но жената не намаляваше, пък книгата изглеждаше хубава. Като указание бяха показани фотоси за изработка на рани, уродливи израстъци и всевъзможни хорър маски. Сложих петнайсетте евро на масата и тъкмо се канех да сложа книгата в чантата си, когато чух дрезгав глас.
— Загубила си си нещо.
Гласът се чуваше някъде близо до лявото ми ухо и аз веднага го познах.
„Не е случайност — крещеше нещо в мен. — Не е случайност.“
Обърнах се много бавно.
Зад мен стоеше непознатият. Върху разтворената му длан лежеше червеният ми iPod shuffle, който допреди малко стоеше закачен на якето ми. Не можех да отроня дума.
Когато посегнах да си взема iPod-а, ръката ми трепереше. Дланта на младежа ми се стори някак странна, но той бързо я отдръпна.
Държах своя iPod и усещах как пулсът ми тупти, но в гърдите ми отново се появи това, другото чувство, което трудно можех да опиша. Нещо в мен се успокои, макар думите да профучаваха като вихър през главата ми.