— Откъде знаеш? — попита Луциан.
Навън запя птичка. Аз погледнах Луциан.
— Просто знам — отговорих. — Също като теб.
Изражението на Луциан се промени. По лицето му отново се появи руменина, в очите му отново се върна блясъкът, а сенките изсветляха. Лявото ъгълче на устата му потрепна и премина в онази кротка усмивка, която толкова обичах в него.
Поех дълбоко въздух.
— Искам втори шанс, Луциан! Искам шанс с теб!
Луциан отново легна и се загледа в тавана.
— Добре — каза, без да ме погледне.
Той седна.
— Хайде да тръгваме!
Трийсет и осем
Пристигнахме в Лос Анджелис следобед. Въздухът беше тежък и потискащ, небето — мръсносиво, а морето — оловна маса, почти неразличаваща се от асфалта по улицата. Луциан и аз бяхме мълчали през цялото време, докато пътувахме, а и сега, когато завихме по улицата към татковата къща, продължавахме да мълчим. Без да продумам, посочих входната врата.
Луциан се колебаеше. После натисна спирачката, даде заден ход и обърна.
— Смятам, че не бива да пристигнем с крадена кола — каза той. — Още повече с такава — той се усмихна криво. — Наистина не пасва на този квартал.
Той паркира колата в един закътан ъгъл на тясна горска пътечка, която водеше към планината. После слязохме и тръгнахме към къщата хванати ръка за ръка. Краката ми тежаха като олово.
Колата на татко беше паркирана пред входната врата. В открития гараж видях спортната кола на Мишел, отпред беше паркирано Бентлито на Фей.
Луциан ме погледна.
— Готова ли си? — попита той.
Помислих си, че не съм, но после поех дълбоко въздух и кимнах. Пред вратата се впих в ръката на Луциан и позвъних. Звънът беше също толкова отвратителен, колкото и позвъняването на телефона, което ни беше изплашило на разсъмване край езерото. И двамата отскочихме назад, когато следващия момент вратата се отвори.
Пред нас стоеше Мишел, с бледо лице и без грим, свила тънките си устни. Докато погледът й се спря за съвсем кратко върху Луциан, то мен тя изгледа така, сякаш би искала да ми тресне вратата под носа и да не ме вижда никога повече. Но може би изглеждаше така, защото аз самата исках това в момента. В следващия миг вратата се отвори широко, а на мен внезапно ми се прииска да се обърна и избягам.
Но Луциан ме тласна напред и изведнъж се почувствах като избягала затворничка, която се предава доброволно на полицията.
Баща ми седеше в кухнята, която вонеше на пот и цигарен дим. Върху масата имаше половин бутилка водка, а отпред, в една чинийка, имаше дузина смачкани фасове. Баща ми беше отказал пушенето преди седем години. Самата аз бях тази, която го накара да обещае.
До хладилника, в другия край на кухнята, стоеше Фей. Червената й коса беше разрошена, бледосинята рокля — измачкана. Изглеждаше, сякаш току-що я бяха измъкнали от леглото. Зад нея беше клекнала Вал. Малката ми сестричка се беше хванала за прасците на Фей и кръглото й личице се подаваше между краката като между решетки.
Възприех всички тези детайли за секунди.
Беше като театрална пиеса, в която режисьорът беше заповядал на актьорите да замръзнат на сцената.
Единственото нещо, което се движеше, беше семейство Симпсън на телевизионния екран, които явно седяха в своята студена стая, защото тракаха със зъби.
— Татко, замръзвам — цвърчеше Барт Симпсън с гласа си от комикса.
— Не се тревожи, дете — отговори баща му Хоумър и му подаде чифт вълнени чорапи и суичър с качулка. — Тези вълнени чорапи и този суичър ще те сгреят.
Врещенето на съпругата на Хоумър беше заглушено от високото гласче на моята малка сестра.
— Татко, този ли е убиецът? — попита Вал, като посочи с пръст Луциан измежду краката на Фей.
От телевизионния екран Хоумър Симпсън отговори:
— Смятах, че глобалното затопляне ще се занимае с това. Точно сега Ал Тор не може да направи нищо.
— Фей, моля те — чух Мишел да вика с пронизителен глас, — заведи Вал горе, чуваш ли?
Фей моментално се обърна и взе Вал на ръце, която се съпротивляваше, мятайки се и пищейки, и излезе с нея от кухнята.
Погледнах безпомощно подире й.
Баща ми изключи телевизора с дистанционното. Фамилия Симпсън изчезна. Настъпи необикновена тишина.
— Татко, трябва да говоря с теб.