Погледът й срещна татковия поглед и докато Луциан успее да ме хване за ръка, те се намериха при мен, в пълен синхрон, сякаш бяха две части от едно цяло.
Майка ми отляво, баща ми отдясно. Те ми хванаха ръцете и ме задърпаха към улицата. Ритах с крака във въздуха, но не можех да се съпротивлявам. Обувките се изхлузиха от краката ми, а от джоба на дънките гъбата на щастието изпадна в тревата. Чух Яне да изхлипва, но двамата с баща ми продължиха да ме влачат. И докато улицата се виждаше все по-близко и по-близко, моят поглед се впи в Луциан. Той ме следваше стъпка по стъпка.
Когато се приближи плътно до мен и се опита да ми протегне ръка, майка ми и баща ми едновременно спряха. Докато ръцете на Яне се стегнаха като менгемета около китката ми, аз я чух да казва:
— Само ако падне косъм от косата на дъщеря ми, ще те убия.
Луциан издържа на погледа й.
— Вие не можете да ме убиете — каза той. — Но можете да убиете дъщеря си. И ако нещо такова се случи, аз ще остана, за да ви напомням цял живот за това. Сега знам кой съм, госпожо Волф. Погледнете. Погледнете, ето тук.
Луциан обърна ръцете си и ги вдигна нагоре. Те трепереха.
Спомняте ли си стиха, който бяхте избрали за раждането на дъщеря си? — попита Луциан.
Майка ми мълчеше. Себастиан, Мишел, Фей, Вал, които бяха изтичали от къщата и ни бяха наобиколили, мълчаха. В градината цареше мъртва тишина:
— Живот, така мистериозно изтъкан — започна Луциан — от хора като мен и вещества незнайни…
Погледът му се плъзна край мен към майка ми.
— Аз бях едно от тези непознати вещества, госпожо Волф. Когато родихте Ребека, аз също се появих на този свят. Спомних си, знам всичко и вашата дъщеря ми помогна да си припомня. Винаги съм бил около нея, от първото й изплакване. Бях около нея и в болницата, когато за малко не умря. Тя ме наричаше Лу. Сега вече знам и за това помещение, за което ви разказах. Знам какво съм правил там. Не съм искал да убивам дъщеря ви. Опитвах се да спася живота й. И точно това искам да направя и сега. Отново ще се случи, госпожо Волф. Затова трябва да бъда при нея. Моля ви. Умолявам ви. Ако обичате дъщеря си, оставете ме да бъда с нея.
Дланта на Яне върху ръката ми започна да трепери. Татковата ръка също се разтрепери. Гъбата на щастието сияеше в тревата като звезда.
Помогна. Луциан успя. Те му повярваха. Най-сетне имахме сигурност.
Започнах да се задушавам, когато дланите на моите родители отново се впиха в ръцете ми. Този път още по-силно от преди.
— Имате право — твърдо заяви майка ми. — Аз обичам дъщеря си. Обичам я повече от всичко на света. И ако не ставаше въпрос за живота на Ребека, щях да се опитам да ви помогна. Вие сте болен, Луциан. Опасно болен и застрашавате живота на дъщеря ми. Ребека ви вярва. Тя ви обича и би дошла с вас навсякъде. Но аз няма да допусна да й се случи нещо. Алек също. Не се и съмнявайте, че ние ще направим всичко, за да държим детето си далеч от вас.
С тези думи Яне и баща ми ме повлякоха към колата, все по-бързо и по-бързо.
Луциан тичаше след нас. Виждах лицето му, виждах отчаяното му усилие да стане невидим и видях, че не му се удаде. Цялото му тяло трепереше, колкото повече се напрягаше и се опитваше да се контролира, толкова по-малко успяваше.
Яне и баща ми ме набутаха в колата. Беше червен миниван. Върху вратата от другата страна на шофьорската се мъдреше жълто слънце с надпис: „Sunnycars“.
Баща ми затръшна вратата. После се извърна и хвана Луциан за врата. Яне запали колата.
Виждах Луциан да се гърчи в ръцете на баща ми. Виждах Мишел, която държеше за ръка Вал и гледаше занемяла Луциан. Видях и Фей, която отвори уста и извика нещо, което не можах да разбера.
Видях лицето на Луциан. Баща ми все още го държеше здраво за врата. Погледът на Луциан беше впит в мен. Той плачеше.
После Яне натисна педала за газта и потегли със свистящи гуми.
Четиридесет и едно
Хотелът се намираше в Бевърли хилс. Беше висок горе-долу колкото хотел „Атлантик“ в Хамбург. Но не беше боядисан в бяло, а в розово, и имаше кули, еркери и зидове, които го правеха да прилича на кичозен замък. Спокойно можеше да се извисява и в Дисниленд. Тъмнокафява дървена табела приветстваше гостите с: Добре дошли, в хотел Старият свят, изписано със златни заврънкулки.
Минахме по една алея с палми и цъфтящи храсти покрай рампата за коли и спряхме пред входа. Портиер в тъмносиня униформа излезе и отвори вратата на колата откъм майка ми. Тя слезе и изтича от моята страна, за да ми помогне да сляза.