Колко дълго бяхме пътували, не знаех. Може би половин час. Не ни бяха забавили задръствания, нито пък червени светофари. Само плачът ми накара майка по някое време да намали скоростта. Трябва да е било уморително за нея. Беше уморително и за мен.
Малко след като потеглихме се започна. И не престана. Не можех да движа краката си, плачът ми взе и последните сили. Майка ми трябваше да сложи ръката ми на раменете си, за да ме измъкне от колата. Парфюмът й преобладаваше над миризмата на пот. Тялото й беше топло. Облегната на нея, се заклатушках из фоайето.
В камината пращеше огън. По тежките кресла седяха възрастни дами и пиеха чай. На рецепцията имаше голяма стъклена ваза с лилии. Въздухът беше сладникав и тежък.
Яне ме заведе до един диван, тапициран с червено кадифе. Грижовно свали ръката ми от рамото си и ми помогна да седна. Отне й няколко секунди.
Плачът ме разтърси като земетресение, но не можех да се съпротивявам.
На една стена висяха маслени платна в тежки златни рамки. Подрънкваха чаени чаши. Прозвуча иззвъняване. Беше приветлив, топъл звук.
— Добър вечер, госпожо, с какво мога да ви помогна?
— Моят… моят съпруг е резервирал двойна стая. На името на Волф. Една нощувка за двама.
— Един момент, госпожо Волф.
Дочух стъпки. Беше ситнещо потропване, което приближаваше. Някой седна до мен. Усетих как меката тапицерия се раздвижи. Замириса ми на спрей за коса и лавандула. Усетих как една длан ме гали по ръката. Гласът, старчески и хрипкав, заглушаваше гласа на Яне, въпреки че беше много по-тих.
— Казват, че всичко ще бъде добре — прозвуча в ухото ми. — Но те нямат никаква представа за какво говорят, нали? Пък и откъде можеха да знаят? Те изобщо не можеха да си представят, че Джим не е бил в Бункера.
Видях една сбръчкана ръка, с лакирани в розово нокти и обсипана с пръстени. Те блестяха като очите на старата жена, които ме гледаха от сбръчканото лице. Тя извади една носна кърпичка и ми я подаде. Беше светлозелена на малки червени точици. Не, не бяха точици. Бяха рози. Истински червени малки рози.
— Какво значи това? — гласът на мама отново прониза съзнанието ми. Тя възбудено протестираше. — Стаята е резервирана вчера и аз настоявам вие да ни…
— Разбира се, мадам, разбира се. Дайте ми само още една секунда.
Сега отново прозвуча треперливият глас на старата жена.
— Можеш да задържиш носната кърпичка, мила. Не помниш ли какво казваше винаги баба Бети? „Понякога в този живот може да ни потрябва носна кърпичка“. Така казваше. И е вярно, нали? — Старата жена ме погледна. Внезапно придоби объркано изражение. — Ти Мей ли си? — попита. — Миличка, не бива да плачеш така. Това няма ди ти върне твоя Джим. — И тя отново помилва ръката ми.
Една по-млада жена се наведе над нея.
— Не, мамо, това не е Мей — каза меко тя и хвана ръката на старата жена. — Хайде, ела сега. Ще те заведа в твоята стая. — И й помогна да стане.
— Моля, извинете за безпокойството. — каза тя. — Майка ми е още замаяна от дългото пътуване.
Стисках носната кърпичка, гледайки след тях. Дори не можех да я повдигна. Плачът беше толкова изтощителен.
Мъжкият глас прозвуча отново, спокоен и професионално учтив.
— Безкрайно съжалявам, мис Волф, явно има някакво недоразумение относно резервацията. Няма никаква регистрация на ваше име. Ние обаче бихме могли да ви предложим апартамент-„Парижки теменужки“ или „Стара Англия“. Естествено разликата в заплащането ще е за наша сметка. Така че ако сте съгласна…
— Няма проблем.
В такъв случай кой предпочита дамата, „Парижки теменужки“ или „Стара Англия“?
— Абсолютно ми е все едно! Просто искам да отида в някоя стая, независимо коя, главното е да стане веднага. На дъщеря ми не й е добре, така че бихте ли побързали, моля?
— Разбира се, мадам. Ето ви ключа и тук отпред е асансьорът. Апартаментът ви е на седмия етаж.
Майка ми дойде при мен.
— Хайде, вълченце. Ела. Аз ще ти помогна. Хайде, ще те заведа до асансьора, той е само на няколко крачки.
Килимът беше оранжев със зелени кленови листа, а плачът толкова изтощителен.
Чу се кратък звън, две врати се отвориха. Около мен имаше огледала, встрани — копчета. Нещо издрънча. Вратите на асансьора се затвориха. Майка ми ме обгърна с двете си ръце. Сега миризмата на пот беше по-силна от парфюма.