Непознатият не казваше нищо, само ме гледаше. На ръст беше горе-долу колкото мен, така че очите ни бяха на едно ниво. Отново усетих този трескав, като че ли електрически заряд, който се излъчваше от него. Гъвкавото му като на котка тяло създаваше усещане за пъргавина и бързина, сякаш движението на открито беше нещо съвсем естествено за него. Излъчваше мирис на свеж въздух, на вятър и пресъхнал дъжд.
Този път беше облечен в черно кожено яке, в стил „пънк“, украсено със сребърни катарами и различни стикери. Беше се снабдил и с подходящи джинси. Носеше тъмни кецове „Докс“. Гъстата му черна коса, паднала на челото, го правеше (да го кажем с думите на червенокосото момиче от магазина за осветителни тела), не някак си, а безсрамно секси. Стояхме точно един срещу друг. Очите му имаха дълбок, почти до черно, син цвят. Не можех да различа къде свършват зениците и къде започват ирисите. По едно време осъзнах, че не бива да се взирам с часове, за да разбера това.
Изкашлях се.
— Беше ли… преди няколко дена… в сряда през нощта, пред къщата ми? — промълвих.
Устните на момчето потрепнаха леко. Долната устна беше малко по-плътна от горната, което придаваше на лицето му някаква дързост.
— Мисля, че да — отговори той с дрезгавия си глас.
Преглътнах.
— Мислиш? Какво значи това „мисля“?
— Не знаех, че е твоята къща. — Той разтегна устни в усмивка и на лявата му буза се появи трапчинка.
— Но какво… какво правеше там?
Нещо беше заседнало в гърлото ми и не можех да преглътна.
— Не знам точно. А ти какво правеше?
Тъмносините му очи не се откъсваха от мен. Изглежда и той ме възприемаше така, както аз него. — Защо стоеше на прозореца?
„Това не те засяга. Какво искаш от мен? Как ти дойде на ум да ми задаваш такива въпроси?“ Би следвало да отговоря някак така.
— Беше ме страх — отговорих.
Непознатото момче кимна много бавно и почти незабележимо. Той все още не откъсваше поглед от мен, само усмивката беше изчезнала.
— Значи си имала нужда от въздух — отвърна тихо той. — А аз от светлина. Въздух и светлина. Двете действат добре срещу страха.
Светлина?
— Затова ли беше дошъл в магазина за осветителни тела?
Момчето вдигна рамене.
— И за това.
— И за какво още?
— Чух, че ще има хубава храна. — Усмивката отново се появи. — Как е плешивецът с костюма? Намери ли си фурмата?
Момент! Какво означаваше това? Тръгна да ми се подиграва ли?
— Не е смешно! — сопнах му се аз, радостна, че най-накрая отново проговорих нормално. — А и не ми отговори на въпроса. Какво търсеше на това парти? Какво правиш тук? И ако си решил да ме преследваш, внимавай!
Някакъв младеж ме блъсна грубо и аз отскочих встрани. Той балансираше с огромен порцеланов тигър на раменете, докато спътницата му (блондинка с тигрово палто) ситнеше възбудена след него.
— Чуваш ли, Роберт, само внимавай да не падне, иначе…
Момчето ги изпрати с весел поглед.
— Ако не се лъжа, това тук е обществено място — обърна се той отново към мен. И допълни с иронична нотка в гласа: — Бих могъл да те попитам същото. Преследваш ли ме? — Очите му ме гледаха изпитателно.
— Луд ли си? — изгледах го разярена. — Не, разбира се, че не! Кой си ти изобщо?
Той прокара ръка през тъмните си коси. Изведнъж стана някак несигурен. На лицето му се появи някакво изражение на ранимост, сякаш зад фасадата се бе отворила малка пукнатина. Не се беше отворила. Аз я отворих.
— Е, хайде, казвай сега — притиснах го. — Как ти е името?
Момчето наклони глава.
— Ти ми кажи.
— Какво? — Отстъпих крачка назад. — Как се казвам аз ли?
— Не, аз.
Сърцето ми спря.
— Ти с всичкия ли си?
Продавачката, пред чиято маса стояхме, се наведе загрижено към мен и попита дали всичко е наред.
Кимнах, после двамата направихме крачка назад в перфектен синхрон, като че ли изпълнявахме някаква хореография.
Момчето отново ме заоглежда някак объркващо. Имах усещане, че сякаш търси нещо. Нещо върху или до мен. Не можех да схвана.
— Забрави. Не го казах сериозно — рече той.
Това момче психично болно ли беше? Или дрогирано? Или пък аз нещо не бях в ред? Погледът му мина по лицето ми, после се плъзна надолу. Тъмните му вежди се събраха, изглеждаше учуден, нещо повече, уплашен. В какво се беше вторачил пък сега? Някакъв обрив ли имах?