Рухнах. Първа се отпусна китката ми. Беше глупаво да се облягам върху нея, много глупаво. От това кръвта започна да блика по-бързо, раната запулсира по-силно. Паднах върху лакътя си, тялото ми бавно го последва. Сега лежах обърната на една страна. Изтъркалях се на гръб. Всичко беше мокро и топло.
Видях тавана на стаята. Беше небесносин. Полилеят над главата ми се клатеше във въздуха, люшкаше се бавно насам-натам.
Хайди, Хайди…
Ела у дома…
намери щастието си…
върни си го…
Твоята Клара…
Рисувам ти домат…
Толкова кръв…
Луциан… Луциан… Луциан…
Моля…
Моля те, недей…
Луциан…
Не искам да бъдеш сам…
Моля те, недей, моля те, моля те, не…
Не искам ти да…
Лу…
Четиридесет и три
Аз съм тук…
Ребека, аз съм тук…
Чуваш ли ме?
Върни се…
Ребека, обичам те…
Отвори очи…
Погледни ме…
Ребека, моля те, недей… Моля те… моля те…
Не ме оставяй…
… сам…
Четиридесет и четири
Беше някакъв глас.
Много далечен, после заглъхна.
Не исках да заглъхне, исках да го чуя отново. Опитах се да отворя очи.
Всичко се въртеше наоколо, всичко беше разлято, размазано. И ето, над мен едно лице. То също се въртеше, бързо, много бързо. Исках да престане да се върти.
— Къде съм? — попитах прегракнало и затворих очи, за да спре въртенето.
— Аз съм при теб. Ти си в хотела. Ти си в помещението, което бяхме сънували. И аз съм при теб.
Да, това беше гласът, който бях чула преди. Сега го чувах съвсем близо, до ухото си. Познавах този глас. Обичах този глас. Не можех да повярвам, че е истински.
— Аз съм, Луциан. Всичко мина, Ребека. Ние успяхме. Отвори очи!
Но аз не можех.
— Какво тупти? Какво тупка така?
— Раната на китката ти. Превързах я. Не кърви вече. Ти си в безопасност, Ребека. Отвори очи. Погледни ме.
Опитах.
Световъртежът беше спрял.
Той наистина беше тук. Луциан лежеше до мен на килима. Лицето и ръцете му бяха изцапани с моята кръв, но той се усмихваше и ме държеше в прегръдката си. Целуна ме по слепоочията. Целуна ме по бузите. Целуна устните ми.
После внимателно повдигна ранената ми ръка и целуна превръзката на китката. Тя беше дебела и мека, видях пакетче кърпички „Темпо“ и платнена носна кърпа, завързана около тях. Носната кърпичка беше светлозелена, с щамповани червени рози.
Чух стъпки в коридора. Отвън се носеше вой на сирена.
Целунах Луциан по слепоочията. Целунах бузите, устните. После целунах дланите му.
— Как успя? — прошепнах.
Луциан ми се усмихна.
— Помогна ми Себастиан. Той крещеше като луд на баща ти. Не измъкна нищо от него, но поне отвлече вниманието му от мен дотолкова, че отново да мога да започна да се контролирам.
Въздъхнах.
— Но как намери хотела?
Отново ъгълчетата на устните му потрепнаха.
— Мишел ми каза.
— Мишел? Нима именно Мишел?
— Съвсем неочаквано тя ми тикна една бележчица в ръката. Струва ми се, че беше усетила по някакъв начин, че говорим истината, също както и Себастиан. А струва ми се още, че беше разбрала колко много те обича майка ти.
В коридора се хлопна врата. Отново чух гласове. Някой викаше.
— Мамо, мамо! Тук съм! Добре съм!
Опитах да си поема въздух.
— Мама беше във ваната, когато избягах от стаята. Оставих я сама. О, божичко, какво, ако тя…
— Шшшт… — Луциан сложи пръсти върху устните ми. — Тя е добре, Ребека. Видях я във фоайето. Беше страшно възбудена и непрекъснато те викаше. Но не е ранена. Мисля, че никой не е сериозно ранен.
Опитах да повдигна глава, но не ми се удаде. Всичко ме болеше.
— Тя видя ли те? — прошепнах.
Луциан поклати глава.
Прехапах устни. Китката ми запулсира още по-силно. Той ме гледаше. И аз си припомних всички тези негови погледи; иронични, яростни, бодри, невъзмутими, учудени, объркани, спокойни, възбудени, тъжни, нежни.
Но толкова щастлив не го бях виждала никога.